13
Принцесата хваща повече мухи с мед, отколкото с горчица.
Оборите лежаха под слънцето мирни и сънени. Ратаите не се виждаха никъде. Кларис се затича към крайния обор, горяща от нетърпение да види Блейз и да помилва кадифените му ноздри. Той не искаше нищо от нея, освен да стиска юздите със здрава ръка и да го изчетка с любов след дълга езда. Никога не я отблъскваше от страх, никога не я допускаше близо до себе си, за да й причини болка. Нищо друго в живота й нямаше смисъл, само Блейз. Той е разумно животно — за разлика от другия жребец в тази къща, каза си злобно Кларис.
Ала когато стигна до бокса на Блейз, го намери празен.
Обзе я паника. В гърлото й заседна буца. Огледа се на всички страни, но никой от другите коне нямаше елегантната структура и блестящата светлокестенява грива на нейния жребец.
Къде е конят ми?
Блейз мразеше мъжете. Ако някой от ратаите се е опитал да го изведе на разходка, жребецът сигурно го е нападнал. Но зад този съвсем реален проблем се криеше много по-дълбок — и по-нелогичен — страх: Ами ако бяха дошли да й го вземат?
Запъти се към ограденото пасище, като се оглеждаше наляво и надясно и търсеше обяснение. Излезе навън, примигва срещу ярката слънчева светлина и видя… жребеца. Чакаше я оседлан и готов.
А Хепбърн, проклетият Хепбърн, държеше коня й за юздата и милваше ноздрите му. Облекчението премина в гняв. Лордът явно не беше ранен. Блейз явно не беше отвлечен. И на всичкото отгоре двамата се разбираха отлично. Кларис си пожела да се махне оттук и да не си губи повече времето в мисли за двамата дебелоглави типове. Изтръгна юздата от ръцете на Хепбърн и попита сърдито:
— Какво правите тук?
— Чакам ви. — Той изглеждаше равнодушен и спокоен, сякаш снощи не се бяха целували до забрава.
Е, добре. И тя можеше да играе тази игра. В крайна сметка миналата нощ изобщо не беше важна. Страстта беше нещо непозволено и тя нямаше да повтори онези мигове. Никога вече.
— Закъсняхте — добави той.
Кога ли се бяха уговорили да излязат на езда заедно? Кларис го измери с пренебрежителен поглед.
— Откъде знаехте, че ще дойда в обора?
— Интуиция.
Интуиция? О, не, този… този мъж нямаше в главата си и капчица интуиция. Сигурно е заповядал да я следят!
— Този вид интуиция не ми харесва — изрече бавно и отчетливо тя. — Моля ви за в бъдеще да ме пощадите от нея.
Хепбърн сведе глава в знак на покорство.
— Както желаете.
Хладната капитулация засили неловкостта й. Мъж като Хепбърн не се подчиняваше, освен ако нямаше основателна причина. А Кларис не смееше да попита за причината.
Огледа малкия двор и видя, че Хелиос, жребецът на лорда, чакаше оседлан наблизо.
— Не съм закъсняла — отговори остро тя и отблъсна ръката му, която се протегна да й помогне. — Явих се точно на секундата за моята самотна, несмущавана от нищо разходка със скъпия ми Блейз.
Хепбърн вдигна рамене, сякаш объркан от хапливия й хумор, обърна се и се метна на седлото.
— Значи не харесвате утрото. Не го очаквах.
Кларис сръчно възседна коня си.
— Какво искате да кажете?
— Направихте ми впечатление на жена, която с удоволствие става рано и в добро настроение. Както виждам, съм се излъгал.
— Естествено, че съм в добро настроение! — Държеше се като глупава хлапачка и го съзнаваше. Но поведението му я вбесяваше.
Хепбърн я погледна с привидно съчувствие.
— Да не би да сте пропуснали закуската? Не е здравословно да яздиш с празен стомах.
Загрижеността му беше фалшива. Но ако беше истинска, беше още по-страшно.
— Не съм пропуснала закуската — отговори тя, натъртвайки на всяка дума.
— Тогава нямате разумно обяснение за лошото си настроение. Хайде, потегляме! — Хепбърн излезе в умерен галоп от двора и препусна към суровата местност, която беше част от имението му, изпъстрена със стръмни скали и тревисти долини.
Както предишния ден, така и днес пътят помами Кларис. Защо не препусне право към Фрея Крегс? Ще вземе Ейми и ще обърне гръб на това проклето място. Беше спечелила достатъчно пари от продажбата на кремовете. Ще заминат за Единбург и ще прекарат там още една зима.
Поредната зима далече от Бомонтен. Освен това… всеки ден ще се оглежда страхливо да не се появи съдия Феърфут от Англия. А може би и лорд Хепбърн, дошъл да й отмъсти, че не е изпълнила желанието му.
Страхливка ли беше?
В действителност Кларис не се смяташе за страхлива. Точно обратното. Понякога Ейми я обвиняваше в безумна дързост. Ала Хепбърн й вдъхваше страх, и то не само в едно отношение. Тя се боеше от него, защото той явно не съзнаваше безумието на плана си. Страхуваше се, защото той я бе прегърнал и бе вложил в целувката сърцето и душата си. И защото още при тази първа целувка тя му бе дарила сърцето и душата си.
Престани, заповяда си строго Кларис. Не разбираш ли, че това, което те тласка към него, е чисто любопитство? Разбира се, че не се страхуваш от него. Никак даже. Не е страх, нито пък радостно очакване. И в никакъв случай не е желание да имаш мъж, който може би е луд, но със сигурност е непоносимо арогантен.
Тя пришпори Блейз и скоро се изравни с Хелиос.
— Какво се случи с онзи човек?
— С кого?
— С мъжа, когото проследихте снощи.
Хепбърн забави ход.
— Изплъзна ми се.
— Сигурно сте бесен, че някой се е изплъзнал от мрежата ви.
Лордът бавно обърна глава и я погледна дълбоко в очите.
— Да, бесен съм.
Сигурно неволно бе стегнала юздите, защото Блейз изви глава настрана и подскочи. Но Кларис успя да го успокои бързо.
Нима Хепбърн току-що я бе заплашил? В гърлото й заседна буца. Точно така — това беше заплаха. Миналата нощ се опита да я прелъсти, а сега я заплашваше.
За негово сведение тя не се оставяше така лесно да я сплашат. Той беше само граф, докато тя беше принцеса. Трябваше да помни това и да се държи в съответствие с ранга си.
Баба й я предупреждаваше, че интимността често ражда презрение. И тук доказателството беше пред очите й. Но баба й отдавна я беше научила — и с личния си пример, и с думи — как да сложи край на подобна интимност.
Без да се бави, Кларис размаха като за поздрав дръзкото си кепе и препусна напред. Вярваше, че позата й, ездаческото й изкуство и цялото й излъчване ще го вразумят. Ала нещо дълбоко й нашепваше, че нищо не е в състояние да обуздае безграничната арогантност на този шотландски лорд.
Оставиха оборите зад себе си, много скоро и господарската къща изчезна от погледите им. Останаха
