петна по китките си. И щастливото обстоятелство, че Ейми й се притече на помощ.
Срамът я накара да се изчерви. Знаеше, че още дълго няма да избяга от спомена. А как й се искаше да го забрави!
Не отговори на въпроса на Хепбърн.
— Жена му още ходи и говори, но е пречупена. Вътрешно мъртва. Моля ви, милорд, не му връщайте Блейз! Жребецът никога няма да допусне да го пречупят. С него трябва да се отнасят нежно, с разбиране. Съдия Феърфут ще го убие. При него го очаква мъчителен, ужасен край.
— Няма и му върна Блейз. — Хепбърн й протегна ръката си в кожена ръкавица. — Ако изпълните желанието ми. — Очевидно очакваше Кларис да стисне ръката му и да подпечата споразумението им.
Тя втренчи поглед в ръката му, после бавно премести очи към лицето. Този мъж мислеше само за едно. За успеха на проклетия си план.
Не беше справедливо. Тя беше принцеса, родена, за да бъде обграждана с грижи и любов. Не беше почтено. Защо трябваше да порасне толкова рано? И не само това, ами и да поеме отговорността за собственото си оцеляване и за живота на сестра си! Защо трябваше да живее в постоянен страх за живота на голямата си сестра? Не беше справедливо и да се изправя срещу този мъж, който държеше всички козове в ръката си и я излагаше на опасност с дяволския си план.
Най-сетне Кларис се поддаде на разочарованието, гнева и страха си и пусна Блейз в галоп. По-добре да избяга. Зарадван, жребецът полетя напред. Откога жадуваше да препусне на воля. Това му беше в природата. За един миг прекоси ливадата, движенията на дългите му крака почти не се виждаха.
Кларис чу стреснатия вик на Хепбърн и само след секунда Хелиос се втурна да догони бегълката.
Но какво я беше грижа дали той я преследва! Какво я беше грижа! В момента искаше само да се наслади на прекрасното чувство за бягство. На илюзията, че може да се изплъзне. На невероятното усещане за свобода.
Блейз стигна до края на ливадата, изкачи се по склона, слезе от другата страна на хълма и наближи висока дървена ограда. Преодоля препятствието с великолепен дълг скок, без изобщо да се напрегне. Пред тях се простря дълга долина. Блейз изпъна шия, сдъвка юздата, кимна на здравата й, опитна хватка и продължи. Все напред и напред.
Хладният вятър извика сълзи в очите на Кларис. Може би плачеше от гняв и отчаяние, защото не можеше да избегне примката, които се затягаше около шията й. Заради Хепбърн, който галопираше след нея, студен и безогледен. Знаеше, че няма да избяга. Той беше по-бърз и по-силен от нея. Див, необуздан… проклет да е!
Той държеше другия край на въжето, стегнато около шията й. Нямаше да се отърве от него.
Когато най-сетне призна поражението си, опиянението от лудата езда отлетя. Здравият човешки разум се върна на мястото си и когато изкачи поредното възвишение, тя стегна юздата и Блейз спря.
Хепбърн мина пред нея, за да й пререже пътя, и сграбчи юздата на коня й. Ослепително белите му зъби бяха оголени, ноздрите издути, лицето разкривено от гняв. Сините очи блестяха.
— Какво искахте да докажете с това препускане? — изкрещя разярено той.
Но Кларис вече не се притесняваше от гнева му. Никакви усмивки, комплименти и докосвания нямаше да смекчат безмилостната му решителност.
— Нищо не съм искала да доказвам! — отговори със същия тон тя. — Направих го само защото така исках.
— Не можете да ми избягате. Където и да отидете, ще ви намеря. А ако си счупите врата, с нищо няма да си помогнете.
— Няма да си счупя врата. Яздя по-добре от вас и Блейз ми принадлежи. — Вече не я беше страх да хвърли предизвикателство в лицето му.
— Ще се погрижа да ви принадлежи, ако направите това, за което ви моля. — Хепбърн отново й протегна ръка.
Тя бе побягнала, бе изминала десетина мили, бе прескочила висока ограда и накрая се озова отново там, където бяха преди десетина минути. Лорд Хепбърн отново настояваше да му подаде ръка и да подпечатат споразумението си.
Тя го мразеше. Мразеше го, боеше се от него и… и го желаеше. Само да знаеше защо. Защо го желаеше, след като той непрекъснато я гневеше и я караше да се страхува?
— Защо го правите? — попита глухо тя. — Защо трябва да участвам във вашия абсурден бал с маски?
— Искам справедливост и свобода. За един приятел — отговори Хепбърн спокойно и без всякакъв патос. Сякаш справедливостта, свободата и приятелството си струваха всички усилия.
Но какво я беше грижа?
— Приятелство? — Така й се искаше да плюе върху ръката, протегната към нея! Но не биваше са се забравя дотам. — Какво разбира от приятелство мъж като вас? Вие нямате представа какво е да си приятел.
Опитваше да се овладее, наистина се опитваше. Даже се отдалеча малко от него. Но тогава си спомни Милисънт, прекрасната му сестра, и отново я обзе гняв.
— Та вие дори не знаете как трябва да се държи един брат!
Обвинението й го стъписа. Веднага отпусна ръка.
— Какво имате предвид? — В гласа му имаше искрена тревога.
— Само се погледнете! — посочи го обвинително тя. — Връщате се от войната нещастен и затворен в себе си и не проявявате ни най-малко внимание към потребностите на сестра си.
— Аз имам две сестри — отвърна той саркастично.
Кларис го изгледа с добре изиграна изненада.
— О, така ли? Учудвам се как сте забелязали. Е, добре. Прюдънс е възхитително младо момиче, което вярва, че щом вие сте казали нещо, значи то е добро. За нея животът е весело приключение — но само защото Милисънт е винаги до нея и прави всичко, за да й спести сериозните проблеми. Милисънт обаче… Нима не сте забелязали колко се тревожи за вас?
— Разбира се, че съм забелязал!
— Тогава значи не ви интересува, права ли съм? — Всяка дума беше като удар с камшик.
— Милисънт няма причини да се тревожи. — Той седеше на седлото като статуя. — Би трябвало да ми повярва.
— Може би ще ви повярва, ако някога благоволите да поговорите с нея като брат със сестра. Но вие я избягвате и тя е сама с болката си. — Кларис вече не можеше да се удържи. — Къде сте се научили на такова недостойно, подло поведение?
Мъжът потръпна, сякаш бе докоснала болното му място.
Това я зарадва. Надяваше се спомените да му причинят болка и продължи да се рови в душата му с надеждата да го нарани още по-дълбоко.
— След смъртта на баща ви тя се е грижила за имението и дома ви. Обзалагам се, че тя е възпитала и Прюдънс. Права ли съм?
— Да.
— Да — повтори подигравателно Кларис. — А вие не сте й благодарили за това с нито една дума и не сте я окуражили нали?
— Да.
— Лейди Милисънт е възхитителна, очарователна и забележително красива жена, жива погребана в тази дълбока провинция. Изпълнява дълга си и никой не й обръща внимание. Дори брат й, когото обожава.
Хепбърн изобщо не изглеждаше виновен.
Естествено, че не. Щом не изпитваше угризения на съвестта, че шантажира една принцеса, как да се чувства виновен, че се отнася толкова зле към собствената си сестра?
— Заявявате й, че ще организирате бал, и тя веднага се хваща на работа. Не й давате достатъчно време да се погрижи за всичко, позволявате на младите дами да пристигнат рано-рано, макар че така удвоявате работата й, а после…
Лордът я погледна с високо вдигнати вежди.
