— Разбирам. — И тя се страхуваше.
— Не искам да умра от глад, да замръзна или… — Бети я погледна с безкрайна болка. — …да направя за пари нещо, което почтената жена не бива да прави.
Ейми не разбра какво имаше предвид Бети, но Кларис я разбра много добре. При мисълта, че малката й сестра може да стане проститутка, гърдите й се стегнаха от жестока болка и дъхът й спря. Тя, принцеса Кларис от Бомонтен, никога досега не беше поемала отговорност за живота си. А сега носеше отговорност и за Ейми. Трябваше да я отведе вкъщи, преди да я сполети жестоката съдба. Преди и те да преживеят катастрофата, погълнала страната им.
Ейми намести бонето си и непокорните черни кичури нападаха по челото й.
— О, Бети, нали знаеш, че не можем да пътуваме сами! Трябва да ни помагаш!
— Направих, каквото можах. — Бети мушна ръка в джоба на престилката си и извади пълна шепа монети. Протегна ръка през оградата и обясни: — Това са всичките пари, които събрахме в кухнята. С Джойс дадохме всичко, каквото имаме. Другите също дадоха по нещо. Ако сте пестеливи, ще изкарате с тях поне седмица.
Една седмица! Кларис взе монетите с треперещи ръце.
— Благодаря ти, Бети. Помощта ти е неоценима. Ако някой от Бомонтен дойде в училището, кажи му, че ние… че сме тръгнали към къщи. Хайде, върни се в къщата. Студено е, а ти нямаш наметка.
— Да, Ваше височество. — Бети направи реверанс и се затича обратно. По някое време се обърна и отново направи реверанс. Едрото й лице се набразди от тревога, докато гледаше своите принцеси. — Бог да ви пази по пътя!
— Не! — Ейми се втурна напред и провря слабичките си ръце през решетката. — Ти си ужасна, ужасна…
Кларис я сграбчи за раменете и я издърпа по-далече от оградата.
— Какво правиш? — извика сърдито Ейми — Баба й нареди да се грижи за нас, а тя ни изоставя. Защо го допускаш?
— Нищо не допускам. Подчинявам се на реалността. Тя няма да тръгне с нас. Ако си спомняш, последното, което ни каза баба, беше, че принцесата трябва винаги да бъде смела, все едно при какви обстоятелства. Да се държи любезно и учтиво с подчинените си. Винаги. — Кларис въздъхна и потрепери. — Изпълних указанията й.
— Указанията на баба са глупави и ти го знаеш. Какво значение има, че сме принцеси? — Ейми се изтръгна от ръцете й. — Особено сега, когато да си принцеса означава само ядове и никакви привилегии.
— Ние сме, каквито сме. Принцеси на Бомонтен.
— Не сме длъжни — възрази кисело Ейми — Сега сме съвсем сами на пътя. Можем да бъдем, каквито си искаме.
Когато излязоха на шосето, Кларис отговори трезво:
— Не е така просто. Ние сме такива, за каквито сме били родени.
— Ние сме такива, каквито се направим — заяви упорито Ейми.
Кларис спря на малка полянка в близост до гората.
— Като се върнем в Бомонтен, ще видиш, че не е така.
— Не, няма!
Кларис вдигна глава и обходи с поглед тесния път. По живия плет висяха сухи листа, силният вятър гонеше нападалите по пустия път. Над главите им се събираха заплашителни сиви облаци. Вече не можеше да си спомни в каква посока трябва да тръгнат, за да стигнат до малкия крайпътен хан. Преди вървеше, без да мисли. Не беше и нужно, защото винаги някой ги водеше и вземаше, возеше ги… Тя беше седемнадесетгодишна и нямаше никаква представа за реалния свят. Беше длъжна да се грижи за Ейми, докато стигнат до Бомонтен, а нямаше ни най-малка представа в каква посока да тръгне. Искаше й се да се отпусне на земята, да се свие на кълбо и да плаче, докато не й останат сълзи.
В този миг от горичката изскочи нещо голямо и черно и се хвърли към тях. Мъж. Едър, масивен, заплашителен мъж.
— Махни се! — изкрещя Ейми.
Мъжът сграбчи Кларис за рамото и я повлече към дърветата.
Тя изпищя. Един-единствен, дълъг, пронизителен писък.
Мъжът я скри зад един дебел ствол и я пусна.
— Не се плашете, Ваше височество! — извика, преди тя да е побягнала. — Спомняте ли си кой съм?
Разбира се, че си спомняше. Този дрезгав глас можеше да принадлежи само на един мъж, на един- единствен. Сложи ръка върху сърцето си, което биеше с дива сила.
— Джефри!
Той беше различен, напълно различен от всички други мъже в родината им. Рус, със сини очи, ръцете му бяха твърде дълги, даже за масивното тяло. Могъщите, леко увиснали рамене и големият корем биха направили чест на всеки пристанищен работник, а носът и устните изглеждаха като обезформен от много сбивания. Ала носеше изискано облекло, говореше като придворен и отдавна беше на служба при баба й — Кларис го помнеше от дете. Беше куриер на баба й, личен камериер, лоялен пратеник. Каквото трябваше да направи кралица Клаудия, Джефри го уреждаше вместо нея.
Като го видя, от раменете й падна огромен товар.
— Благодаря на бога, че ни намерихте!
Ейми се прилепи до сестра си и огледа мрачно непознатия.
— Аз не знам кой си! Откъде се взе?
Мъжът се поклони пред двете момичета.
— Аз съм слуга на вдовстващата кралица Клаудия. Тя ми има пълно доверие.
Ейми го изгледа недоверчиво.
— Наистина ли?
Кларис прегърна успокоително сестричката си.
— Наистина. Баба винаги изпраща Джефри, когато има важни вести за съседните страни. — Но защо бе дошъл тук? Защо точно в този момент? — Какво става с баба? — попита с треперещ глас. — Да не е…
— Баба ви е добре! — Бледосините очи изгледаха пронизващо нея, после и Ейми. — Но революционерите опустошават страната и тя ме изпрати да ви кажа, че трябва да бягате!
В облекчението на Кларис се примеси ужас.
— Да бягаме? Защо? Къде?
— Зли хора са по петите ви. Искат да ви убият, за да не остане никой от кралското семейство на Бомонтен. Трябва да избягате на континента — завърши настойчиво той. — И да останете там, докато нейно величество нареди да се върнете.
Ейми все още го оглеждаше с подозрение.
— Как ще ни намерят, ако се скрием?
— Баба ви каза на мен, само на мен, че когато дойде време да се завърнете, ще публикува обява във вестника. Не вярвайте на никого, който ви потърси и каже, че вече не е опасно и можете да се върнете. Ако не носи писмо от баба ви, бъдете сигурни, че е предател. Аз нося писмо от кралицата. — Той извади сгънат лист от торбичката, която висеше на колана му.
Кларис буквално изтръгна писмото от ръката му, счупи печата на баба си и прочете кратките й нареждания. С всяка дума смелостта я напускаше. Подаде писмото на Ейми и се обърна към Джефри,
— Няма съмнение. Баба пише да бягаме и да се скрием докато положението се успокои. — Гласът й отново затрепери, но в сърцето й покълна плаха надежда. — Вие ще дойдете с нас Джефри, нали?
Мъжът я погледна виновно.
— Не мога. Трябва да предупредя Сорша.
За първи път през този дълъг ужасен ден Кларис изпита нещо като радост.
— Значи знаете къде е Сорша? Ще ни заведете ли при нея?
За момент мъжът се стъписа.
— Не. Не, не мога.
Ейми вдигна глава от писмото.
