Огледа се за другия мъж, но и той беше изчезнал. Като призрак.
Нощта бе погълнала двамата мъже, сякаш никога не ги беше имало.
Чужденецът чу шум. Някой или нещо бе паднало на земята. Обърна се рязко. Шумът бе дошъл от старото крило на Макензи Мейнър. Той се скри зад едно дърво, застина неподвижен и отново огледа къщата, която наблюдаваше от дванадесет часа.
Там, на прозореца! Млада дама се издаде навън и погледна надолу. После погледът й се устреми към гората, сякаш търсеше нещо… някого.
Очите му се присвиха. Възможно ли беше да е тя?
В следващия миг фигурата се скри зад завесите. Вероятно се бе върнала в салона при другите гости.
В същата секунда чужденецът забеляза някакво движение в сянката под прозореца. Някой го бе видял. Някой, който се движеше със същата опитна скритост като него и който го гонеше.
Личеше му по начина, по който тичаше — свил рамене, със сведена глава, бърз като светкавица. Позна начина, защото след бягството от затвора непрестанно го гонеха тъкмо такива мъже. Те го търсеха с намерението да го затворят и убият.
Отдръпна се бавно и тръгна по незабележимата пътечка за бягство, която бе открил вчера. Не издаваше никакъв шум. И не оставяше следи.
Чужденецът беше принц Рейнджър от Ришарт, дошъл да вземе своята принцеса.
АНГЛИЙСКАТА ПРИРОДА
Кларис стоеше пред портата на скъпия девически интернат, който от три години беше неин дом. Величествена сграда, разположена в голямо, добре поддържано имение. През лятото старите дъбове даряваха сянка и момичетата можеха да се разхождат спокойно. Сега обаче вятърът събаряше листата им. Голи клони стърчаха към небето. Скоро щеше да дойде зимата.
Когато революцията разтърси страната, вдовстващата кралица тайно изпрати Кларис и Ейми в английския интернат. Тук ги възпитаваха и се отнасяха към тях като към принцеси. Ръководителката на интерната, мисис Китлинг, не бе разкрила самоличността им, но ги ласкаеше и намекваше пред гостите, че в дома й живеят важни личности. Сега Кларис стоеше зад оградата, вкопчила се в железните пръчки, и се опитваше да проумее събитията, довели до позорното им изгонване.
Ейми я подръпна по ръкава.
— Какво ще правим сега, Кларис? Няма ли да си отидем вкъщи, в Бомонтен? Можем ли да стигнем дотам?
— Не знам, мила. — Кларис се обърна към сестричката си. Ейми беше дванадесетгодишна, с тромаво тяло на подрастваща, и не бе в състояние да разбере какво се бе случило днес. А и как би могла? Самата Кларис не го разбираше. — Наистина не знам. Не можах да говоря с директорката. Тя отказа да ме приеме.
Да, мисис Китлинг бе отказала! Сякаш Кларис беше дръзка слугиня, поискала да се представи.
През последните месеци почтителността, с която достойната дама се отнасяше към двете принцеси, се промени. Все по-често се чуваха режещи забележки, че била принудена да държи в заведението си беднячки, а когато гледаше двете момичета, изражението й ставаше кисело и обидено.
Много по-важен обаче беше въпросът защо баба им е престанала да пише. Откакто бяха дошли в Англия, всеки месец получаваха писмо от нея, което ги уведомяваше за хода на революцията и за живота на Сорша и строго ги предупреждаваше да се държат като принцеси. Двете й отговаряха редовно. Но сега бяха минали четири месеца, без сестрите да са получили и дума от баба си.
Кларис притисна чело към студените железни пръчки. Не искаше да мисли за това, но… Ами ако баба им е мъртва? Какво ще правят сега?
— Къде са Джойс и Бети? — изхленчи Ейми. — Нали са ни прислужнички. Трябва да се погрижат за нас.
— Не знам, мила. Попитах за тях, но никой не ми отговори.
Трите учителки, които изведоха момичетата навън избягваха погледите им и се правеха, че не чуват въпросите им. През целия си живот Кларис не се беше чувстваш толкова безпомощна. Даже преди три и половина години, когато революционерите завзеха столицата. Или преди три години, когато старата кралица ги изпрати в чужбина и ги отдели от принцеса Сорша по някакви тайнствени съображения за сигурност. Или миналата година, когато получи вест, че баща й е загинал в хаоса на революцията.
Ейми нямаше представа за мрачните размишления на Кларис. В гласчето й звънна гняв.
— Джойс и Бети са наши. Ние ги доведохме.
Кларис помилва ръката й в топла ръкавица.
— Не са наши. Но и аз искам да поговорим с тях, преди да си отидем. — Потрепери от студ и се озърна. С Ейми не можеха да останат тук като просякини. Наближаваше вечерта, ставаше все по-студено. Малкото набързо събрани дрехи бяха натъпкани в стара платнена чанта пред краката им. Кадифените палта и колосаните бонета не бяха в състояние да ги предпазят от дъжда, който скоро щеше да завали.
В сърцето на Кларис се бореха предпазливост и копнеж.
— Мисля, че трябва да си отидем вкъщи. Трябва да намерим Сорша и да си отидем вкъщи. Нямаме друг избор. Нямаме къде да отидем, освен това… баба сигурно има нужда от нас. — Кларис потегли Ейми към черния път — Нямаме пари… нито пени, но ще помолим за подслон в страноприемницата в Уор.
— Ами ако не ни приемат?
— Разбира се, че ще ни приемат — отговори Кларис с увереност, каквато не изпитваше.
— Ами ако ни изхвърлят на улицата? — настоя упорито Ейми. — Помниш ли децата от сиропиталището? Мръсни, дрипави, ужасно мършави, а едно от момчетата беше увило счупената си ръка в парцали. Помниш ли? Ами ако ни изпратят там?
Разбира се, че помнеше. Как би могла да забрави!
Точно в този момент добре познат глас я предпази от необходимостта да даде отговор.
— Моля, Ваше височество, почакайте!
Кларис се обърна и видя Беатрис. Момичето тичаше през моравата и едрата фигура се тресеше. Не носеше нито наметка, нито шапка, само голяма пътна чанта, която се удряше в коленете й
— Бети! — извика облекчено Кларис и промуши ръце между железните пръчки. Хвана студените ръце на прислужницата и продължи: — Слава богу! Толкова се тревожех за теб! Готова ли си? Това ли са нещата ти?
— Не, Ваше височество. — Бети погледна през рамо, сякаш се страхуваше да не я гони някой. — Това са вашите неща. Събрах всички кремове и мехлеми от кралица Клаудия, още дрехи, ваши и на малката принцеса.
— Няма ли да дойдеш с нас? — намеси се недоволно Ейми.
— Не ми позволяват. Господарката забрани на мен и на Джойс да излизаме от кухнята. Каза, че… че трябва да помагаме на другите момичета. За да изработим парите, които са похарчени за вас, откакто… откакто издръжката ви вече не идва. — Бети се покашля смутено.
— Какво значи това? Как така не пращат пари за нас? — попита смаяно Кларис.
Бети понижи глас.
— Случи се преди около шест месеца. Слугите си шепнеха в кухнята.
— Защо не ми каза? — Щеше да говори с мисис Китлинг и да обясни, че… Какво би могла да обясни? Нали не знаеше защо парите са престанали да идват. Но все щеше да й хрумне нещо.
— Вие сте принцеса. Не очаквах, че ще ви изхвърли — обясни жално Бети.
— Но тя не може да ви принуди да останете тук, нито теб, нито Джойс. Елате с нас — настоя Кларис.
Бети погледна чантата в краката си, после решително я прехвърли през оградата.
— Ваше височество, аз… не мога. — И добави съвсем тихо: — Страх ме е.
Кларис се отдръпна рязко.
