— Имам нейна миниатюра и искам да гримирате лицето си така, че да стане подобно на нейното. Сигурен съм, че разполагате с необходимите средства.
— Няма ла се получи. — Все едно говореше на глух.
— Ще ви видят само отдалече. Ще носите нейните дрехи и фризура и ще се държите съвършено презрително. Като жена, която е била унизена.
Нещо в тона му я накара да спре.
— Значи тя е… жена без чест?
— Тя бе използвана, обезчестена и изоставена.
— От кого? От вас ли?
— Наистина имате остър език.
Обидите му не я засягаха. Трябваше да мисли за Бомонтен, за позицията си… и за Ейми. За сестричката, която я чакаше сама във Фрея Крегс и работеше като шивачка, докато Кларис забавляваше дамите и живееше в лукс.
Въпреки това не се сдържа и попита:
— Вие ли сте човекът, който е използвал дамата?
С високите скули и силната брадичка Хепбърн приличаше на нощна птица, тръгнала на лов. На същество, което познава мрака, насилието и отчаянието.
— Не, не съм аз.
Кларис изпита облекчение и в същото време се уплаши. Този мъж умееше да я убеждава в добрите си намерения.
— Кой беше тогава?
— Не е нужно да знаете всичко.
— Наистина ли смятате, че има неща, които не трябва да узная?
— Точно така. — Той се движеше като хищник. Бавно, целенасочено, почти безшумно. Кларис се зарадва, че не тя беше желаната плячка.
Защото той бе тръгнал на лов. Нито за секунда не биваше да се съмнява в това.
— Значи искате да отмъстите за дамата?
— За дамата? Не. Макар че имам благословията й. Не, искам да отмъстя за лъжите, които ми наговориха. Лъжи, които доведоха дотам, че се държах като човек без чест.
— Искате да изиграя целия този маскарад само защото някой ви е излъгал? — Кларис не повярва на ушите си. — Сигурно водите много сложен живот, милорд, след като една проста неистина ви шокира дотам, че искате да си отмъстите. — Предстоеше й трудно време, ако не успееше да го убеди да се откаже от този кръстоносен поход.
— Понякога една неистина тежи повече от една лъжа. Особено когато става въпрос за престъпено обещание и за безчестие.
— Говорите със загадки. Да знаете, че на мен не ми минават такива!
Очевидно си говореха, без да се чуват. Кларис разбра, че той го правеше нарочно.
— Вие артистка ли сте, Ваше височество?
— Какво казахте? — Артистките бяха лекомислени куртизанки. Въпросът изобщо не й хареса.
— Моля за прошка. В никакъв случай не искам да поставя под съмнение морала ви. Въпросът ми беше само дали можете да играете роля. — Той я измери със смислен поглед изпод полуспуснати мигли. — Можете ли да погледнете в лицето олицетворението на жестокостта и покварата и да се престорите, че виждате герой? Можете ли да изричате любезности, когато всяка частичка от тялото ви копнее да се нахвърли върху злото пред вас и да го унищожи?
Думите бяха изречени с тон, който я побиха ледени тръпки. Всяка крачка в неговата посока водеше към пропастта. Тя го усещаше. Подушваше го. Но въпреки това не знаеше как да му избяга.
— Смятам се за средно добра артистка — отговори с треперещ глас, — но преди известно време в Англия ми дадоха да разбера, че изкуството ми има граници.
Тогава не беше в състояние да скрие отвращението си от съдия Феърфут. Ако се бе преструвала по- умело, въпросът щеше да се уреди мирно и тихо. А може би и не. Като си спомни злобното лице на съдията, разбра, че никога не би могла да се измъкне безнаказано.
— Значи не можете да знаете защо поставям тези изисквания. Но можете да ми се доверите и да изпълните молбата ми.
— И защо би трябвало да го направя?
Привидно без да се движи, той застана плътно до нея, сложи ръце на кръста й и се наведе над нея.
— Затова.
Като усети топлия му дъх, косъмчетата на тила й настръхнаха. По гърба й пробяга студена тръпка, но в утробата й се разля топла вълна.
— Пуснете ме! — Въпреки вълнението, успя да изрече двете думи ясно и натъртено.
Дъхът му се плъзна непосредствено под ухото й. Или беше устата му, която я докосваше, милваше и й отнемаше дъха?
— Престанете! — извика задъхано тя. — Обещахте да уважавате доброто ми име.
Мъжът вдигна глава, погледна я и се усмихна. Усмивката му не беше цинична, нито учтива и празна, дори не опасна и хищническа. Беше просто очарователна усмивка, която я омагьоса.
О, не! Кларис не бе помислила, че той умее да се усмихва така, сякаш беше щастлив да я гледа и да й достави радост.
О, не, каза си отново тя.
Наистина й доставяше радост. Една проста прегръдка и една усмивка се оказаха достатъчни да я превърнат в пълна глупачка.
Стъписването й се изля в тих вик:
— О, не!
Протестът й изобщо не го убеди.
— О, да! — Привлече я към себе си, толкова близо, че тя усети топлината му от бедрата до гърдите си. — Изглежда невъзможно, прав ли съм?
— Какво? Какво казахте? — Беше невъзможно да го е разбрала правилно. Би било ужасно.
Очевидно той умееше да чете мислите й.
— Че вие и аз си приличаме, макар да не се познаваме. Как мислите, какво ни прави еднакви?
— Между нас няма никаква прилика.
В изпитателния му поглед светна подигравка. После сам отговори на въпроса си:
— Преживели сме едни и същи неща.
— Между нас няма нищо общо…
— И двамата сме родени в привилегировани семейства, а после са ни изхвърлили в жестокия свят където трябва за оцеляваме без помощ отникъде.
О, не! Той изричаше правилните думи. Казваше точно онова, което тя искаше да чуе.
Кларис се опита да го отблъсне. Трябваше да го направи.
— За какво говорите? — попита сърдито. — Защо се преструвате, че изпитвате съчувствие към мен? Изобщо не вярвате в историята ми.
— Убедете ме. — Така внезапно, че не й остави шанс за съпротива, той притисна устни в нейните.
Устните му бяха като коприна.
Гладки и хладни като блестящ мрамор. И милваха нейните с изкусителна нежност. Сякаш момичешките й сънища бяха станали истина и статуите в палата на баща й бяха оживели.
Кларис неволно затвори очи.
Хепбърн нежно помилва с език долната й устна и изпита невероятно удоволствие. Тя също изпитваше удоволствие от милувките на устните му. Почти го вкусваше… почти… и искаше да го вкуси. Да то погълне. Да опознае всяка частица от небесното, забранено тяло.
Ръцете му се плъзнаха по гърба и талията й, обхванаха дупето и го притиснаха по-силно към хълбоците му. Натискът на слабините му събуди в тялото й нещо неприлично, чувство, което сви стомаха и стегна гърлото й.
Тя се опита да мушне ръце между телата им, но единственият ефект беше, че усети още по-силно
