— Но нали току-що казахте, че ще отидете при Сорша!
— Заповедта на моята кралица гласи, че кронпринцесата трябва да остане разделена от вас. — Ъглите на устата му увиснаха. — Много съжалявам, но отсега нататък двете ще се оправяте сами.
— Баба никога не би ни пуснала без гувернантка — заяви твърдо Ейми.
Джефри я погледна с известно недоволство.
— Малка принцесо, съзнавам, че планът е опасен, но баба ви нямаше друг изход, разберете!
— Искаме да видим Сорша — продължи Ейми с обичайната си упоритост. — Тя ни е сестра.
Джефри се огледа бдително.
— Ваши височества, тази мярка се взема както за вашата сигурност, така и за безопасността на Сорша. Освен това се боя, че може да ме преследват.
Кларис също се огледа. Доскоро се притесняваше само как ще преживеят зимата. Сега вече се питаше дали изобщо ще оцелеят.
Джефри извади от чантата си кесия, препълнена с монети, и я подаде на Кларис.
— С това ще изкарате зимата. Моля ви, тръгвайте веднага. Идете в Уор, качете се в пощенската карета и слезте на последната спирка. Вървете. Бързо. Не поглеждайте назад. — Изведе ги отново на пътя и заключи: — И не се доверявайте никому.
12
Великите духове мислят еднакво. Особено когато са жени.
Утринното слънце топлеше лицето на Кларис, докато бързаше през кухненските градини към оборите, облечена в костюма си за езда. Трябваше веднага да избяга от кискащите се момичета и клюкарстващите им майки, от безсрамните и винаги прикрити искания да им помогне, от собствените си мисли…
Какво ставаше с Хепбърн? Миналата нощ скочи от прозореца и изчезна, просто изчезна. Тя се върна в салона и зачака. Докато дамите свиреха на пиано и пееха, тя чакаше, но той не се върна.
Тази сутрин не бе чула слугите да говорят, че господарят им е ранен, но и не посмя да попита къде е и какво прави, защото се боеше да не си помислят нещо… че се интересува от него повече, отколкото е редно… не обичаше този вид клюки. Особено когато… особено когато бяха отчасти верни.
Чакълът скърцаше под ботушите й. Вятърът развяваше косата й и я мамеше да продължи. Радваше се, че отива към оборите. Искаше да види Блейз, да го помилва, да го оседлае и да препусне към свободата, която познаваше само на гърба му.
По дяволите… не биваше да позволява на Хепбърн да я целува. Все още не знаеше защо го е направила. И други мъже бяха посягали към нея. Опипваха я, притискаха я, опитваха се да я целунат. Тя реагираше моментално и коляното й болезнено нараняваше мъжката им гордост. Никога досега не беше изпитвала желание да докосне мъжко тяло.
Ала още когато видя Хепбърн за първи път, разбра, че силата и могъществото на неговата чувственост са неустоими. Инстинктът не я излъга. Той беше опитен прелъстител — точно както се беше опасявала. Освен това искаше нещо от нея. Искаше тя да изпълни желанието му и изобщо не се стараеше да го скрие. Докато я опияняваше със страстта си, през цялото време е планирал хладнокръвно да я възнагради за капитулацията, като я… като й подари себе си. Сякаш беше скъпоценна награда, а не изкусител на невинни момичета и ковач на безумия планове!
При тази мисъл Кларис неволно притисна с ръка челото си. Откъде се беше взел този дяволски план? Защо искаше от нея да се престори на друга жена? На жена, която изобщо не познава. Обясненията му бяха двусмислени и вероятно неверни. Планът му със сигурност беше много опасен. Какъвто и натиск да упражняваше върху нея, тя беше длъжна да откаже. Все едно колко изкусително, опияняващо и страстно умееше да целува.
Олюлявайки се, Кларис продължи пътя си и се запита дали пък лордът не й е дал тайно някакво средство, от което си е загубила ума. Това беше единственото обяснение за неприличното й, недопустимо поведение. Незнайно как, този мъж бе успял да завладее ума и сърцето й.
Не биваше да го допуска до себе си. Когато ги изгониха от интерната в Уор, Кларис беше страхливо момиче, което се отнасяше към всеки непознат с подозрение. Първата им зима беше белязана от два страшни въпроса: Как ще оцеляват, след като парите свършат? И дали изобщо ще оцелеят, ако атентаторите ги открият?
Тогава от отчаянието се роди идея: да продава кралските кремове. Постепенно опитът я научи да преценява правилно мъжете.
Макар и рядко, английските вестници пишеха за положението в Бомонтен. Кларис четеше всичко, до което се добираше, но подробностите бяха неясни и твърде противоречиви. Някои журналисти твърдяха, че кралица Клаудия е надхитрила революционерите и си е възвърнала властта. Други обаче пишеха, че страната продължава да е в ръцете на бандитите.
Единственото, което Кларис знаеше със сигурност, беше, че баба й не е публикувала обява в никой вестник. Значи внучките й още не можеха да се върнат.
Макар че бдителността й беше поотслабнала, Кларис продължаваше да чака своя шанс да се завърне вкъщи. От пет години целта й беше само една. Нямаше да позволи възхищението от лорд Хепбърн да я заслепи. В никакъв случай.
Когато зави по следващата алея, Кларис видя нечия пола да изчезва зад живия плет. Помисли малко и реши да не обръща внимание. Сигурно някоя от младите дами беше изтичала в градината, за да си изплаче очите заради някаква измислена обида.
Накрая все пак не устоя на изкушението и реши да хвърли поглед към личността, която се стараеше да не я видят.
В края на дългата алея се издигаше малка бяла беседка защитена от жив плет и цялата обрасла с увивни рози. Между цветовете се виждаше лицето на Милисънт. Изглеждаше загрижена. Кларис уважи желанието й да се усамоти и само й махна на минаване, но в същия момент лицето на Милисънт светна.
— Ваше височество! — извика тя. — Колко се радвам, че сте вие!
Кларис също се зарадва, че не беше някои друг. Милисънт беше съвсем различна от своя брат Явно той беше засукал още с майчиното мляко цялата арогантност и цинизъм на семейство Хепбърн. Милисънт беше спокойна, любезна, с нея човек се чувстваше уютно. Брат й обаче беше нагъл негодник.
Но Кларис не искаше да мисли за него. Не искаше и да го види. Трябваше да го избягва.
Тя се поколеба и спря пред една дупка в живия плет.
— Добро утро, лейди Милисънт. Каква прекрасна утрин, нали? Смятам да пояздя. Желаете ли да ме придружите?
Лицето на Милисънт се удължи.
— Благодаря, но аз не яздя добре и със сигурност ще ви разваля удоволствието — на вас и на великолепния ви жребец.
Кларис изпъчи гърди с добре изиграно високомерие.
— Толкова ли надменна ви изглеждам, че да избирам спътниците си само според ездаческите им умения?
— Не! Не исках да кажа… — Милисънт изведнъж се засмя. — Вие ме дразните.
Кларис отговори на усмивката й.
— Познахте.
— Елате за малко при мен. Ще поговорим за бала. Снощи така и не успяхме.
Последното, за което желаеше да говори, беше за проклетия бал. В момента мислеше за съвсем други неща. Но в крайна сметка всичко беше свързано с бала.
Разбира се, нямаше да попита Милисънт за него. Макар че много искаше да знае дали се е наранил. Но може би Милисънт не знаеше. Освен това отговорността за бала беше твърде тежка за крехките й рамене и
