магията на докосването му. През няколкото пласта на дрехите си почувства горещината му, твърдите гърди. Не само, че не се отдръпна ами и притисна длани в гръдния кош, за да почувства мускулите му, да очертае контурите им.
Тази проява на нежност преобрази предпазливата целувка, както горещината на слънцето преобразява пролетта. Той я притисна към себе си, издаде възбуден стон и задълбочи целувката. Езикът му проникна между устните й и започна да милва чувствителната кожа във вътрешността на устата, зъбите и езика й. Коленете й омекнаха, заля я сладка вълна на… Нямаше смисъл да се преструва, че не знае какво изпитва. Вълна на желание.
Това беше прекрасно. Празник за сетивата. Ароматът му бе опияняващ: миризма на лимонов сапун, смесена с мъжко желание. Миризмата я удари в главата и я опияни, сякаш бе пила алкохол. Вкусът му събуди в тялото й потребности, за чието съществуване не беше подозирала. Всяко докосване на езика му я обвързваше по-силно с него, даряваше я с нови познания и създаваше такава интимност, че всяко поемане на дъх беше негово, всеки удар на сърцето беше в съгласие с него. Никога досега не беше желала мъж и се наслаждаваше на усещането.
Той плъзна ръце по лактите й, обхвана нежните й пръсти и ги вдигна върху раменете си. Тя се вкопчи в него и изстена от наслада. Отвори широко уста, за да му даде възможност да я изследва, и плахо отговори на милувките му. Искаше и тя да го вземе, както той я вземаше. Езиците им сякаш се състезаваха, всеки се опитваше да преживее и да дари наслада, докато другият се предаде.
Естествено, той беше по-силният. Имаше на своя страна опита, освен това беше безогледен в желанията си и очевидно усещаше какво удоволствие й доставя.
Когато тя го прегърна, омаломощена от блаженство и изпълнена с желание, той отдели устни от нейните.
— Кажете ми, че ще направите, каквото ви помолих — пошепна дрезгаво.
Ресниците й тежаха и тя не беше в състояние да ги повдигне. Прекрасната влажна уста се движеше съвсем близо до нейната и не й помагаше да изплува от опиянението, в което я беше тласнал с целувките си.
— Какво? — попита тя замаяно.
Той целуна бузите й, нослето, шията.
— Кажете ми, че ще участвате в моя малък маскарад… заради мен.
Думите прозвучаха нежно, почти ласкателно, но очите му гледаха остро, брадичката бе решително вирната. Беше преценил реакцията й и явно я смяташе за похотлива уличница.
Здравият човешки разум я улучи като удар в лицето. Тялото й се скова в ръцете му.
— Вие… вие сте негодник! — изплака тя и заби лакът в гърдите му.
Той нададе тих вик на болка и отстъпи крачка назад.
Кларис се облегна на стената. Възмущение и срам се бореха в сърцето й.
— Вие… вие го направихте нарочно. Само затова ме целунахте. Наистина ли повярвахте, че характерът ми е толкова слаб, та ще се поддам на прелъстителското ви изкуство? Това е шантаж!
Робърт се усмихна измъчено и разтри мястото, където го бе ударила.
— Всъщност не. И насън не би ми хрумнало да ви смятам за жена със слаб характер. Откровено казано, не вярвах да направите, каквото искам от вас. Но ви уверявам, че опитът беше безкрайно приятен.
Признанието му я изпълни със злоба.
— Нима сте убеден, че целувките ви са толкова прекрасни, та аз непременно ще си загубя ума и ще пренебрегна принципите си?
— Да, целувките ми са ценни. Не ги хабя за всяка жена.
Отговорът само засили гнева й.
— Наистина ли си представяхте, че никога не съм била целувана? О, целували са ме, и то много по- силни мъже, отколкото сте вие! — Беше извънредно важно да му каже това.
Ала когато той й отговори, дълбокият му глас изпрати послания, които предпочиташе да не чуе.
— По-силни мъже може би… но не по-добри любовници.
Кларис се вцепени като зайче, видяло змия.
— Откъде можете да знаете?
— Знам, защото ви доставих удоволствие. Освен това бяхте изненадана. — Той се приведе напред и се опря с една ръка на стената до нея. В небрежната му поза се усещаше бдителност. — Нима мислите, че не забелязвам тези неща?
Кларис преглътна мъчително. Устата й изведнъж пресъхна. Все още усещаше вкуса му, миризмата на тялото му… Горещината му объркваше мислите й. Проклет да е! Как смееше този мъж, този лорд, с позорните му планове и дяволското му самочувствие, да събужда у нея такава страст!
— Вие обещахте… — Какво бе обещал? — Долу, на пътя, казахте, че разбирате с какви трудности ще се сблъскам като неомъжена дама без придружител, и обещахте да не опетнявате доброто ми име!
— Това е вярно. Обещах да се погрижа за доброто ви име — Формулировката беше друга и малката разлика беше многозначителна. — Не съм обещавал, че няма да се опитам да ви прелъстя.
Този човек я вбесяваше!
— Бихте ли ми обяснили разликата?
— Доброто име означава какво мислят другите за вас. Прелъстяването е онова, което наистина правите… и то с мен ако имате късмет.
— Надут пуяк!
Мъжът хвърли поглед през прозореца и изведнъж присви очи. После рязко се обърна към Кларис.
— Знам какво струвам.
— Вие сте нагъл и аз… аз няма да допусна… няма да ме прелъстите! Аз съм принцеса. Предстои ми династичен брак!
Робърт отново погледна към прозореца.
— Даже принцесите имат право на известни… удоволствия.
Погледът му се устреми към нещо или към някого навън… и той забрави напълно Кларис. Вече не беше съсредоточен върху нея и за момент това я зарадва. Погледът му стана студен. Изглеждаше така, сякаш с способен да… убие. Сякаш вече беше убивал, без да мисли за последиците. Той сложи ръка на рамото й и я притисна към стената.
— Останете тук!
Побиха я студени тръпки. Изведнъж Хепбърн се превърна от любовник в палач. Ала веднага се овладя и гласът й прозвуча хладно:
— Какво ви стана, милорд?
Без да й обръща внимание, той отиде до свещника и духна свещта. Сега коридорът беше осветен само от лунната светлина и свещите в другия му край. Робърт отиде до прозореца и изчезна зад завесите.
Затаила дъх, Кларис следеше странните му движения. Може би това беше доказателство за лудостта му?
О, не! От прозореца се виждаха редица дървета и възвишението зад господарската къща. В сенките на дърветата се движеше мъж. Вървеше право към осветената фасада на Макензи Мейнър. Може би някой лакей се връщаше от среща със своето момиче… Или някой от работниците… Ала фигурата се движеше гъвкаво и безшумно като човек, който се чувства у дома си в мрака и усамотението.
Когато мина между две дървета, луната освети лицето му и за миг Кларис повярва, че го познава.
— Кой е този? — пошепна тя и направи крачка напред.
— Казах да стоите там! — Гласът на Хепбърн изплющя като камшик. Прозорецът се отвори безшумно. — Върнете се при другите, Кларис!
— Да повикам ли някого…?
— Не. — Той се обърна към нея и тя спря да диша. Тонът му издаваше повече от ясно, че не се е отказал от плановете си. — Утре ще говорим пак. Вървете си! — Плъзна се като змия по рамката на прозореца и скочи от другата страна.
Кларис не се подчини. Беше твърдо убедена, че се е наранил — не, че я беше грижа, наистина не, но въпреки това се втурна към прозореца и се надвеси надолу.
Не видя нищо, не чу нищо. Хепбърн бе изчезнал.
