— Никога не съм била домакиня на бал. Радвате ли се на тази роля?
Милисънт я погледна стъписаш.
— Да се радвам? Със сигурност не. Това е истинско мъчение. От първия гост до последния танц.
— Но сигурно сте се забавлявали добре на баловете досега?
Милисънт събра документите от масичката.
— Не, не съм. Боя се, че светските забавления са само товар за мен. — Тя вдигна ръка. — Знам, вие мислите, че би трябвало да се забавлявам, както правите вие. Но вие сте красива…
Кларис се засмя невярващо.
— Изобщо не съм красива. Твърде дребна съм, краката и ръцете ми са къси и слаби. — Тя протегна крак, за да докаже думите си. — Кожата ми е изгоряла от слънцето и не мога да направя нищо срещу това, защото непрекъснато пътувам. Ушите ми стърчат като отворени вратички на карета, затова спускам косата си върху тях и я забождам на тила. Обаче никой не забелязва недостатъците ми, защото не му давам шанс.
Слугите донесоха чая. Милисънт наля две чаши, добави захар и сметана и подаде едната на Кларис. Отпи жадно голяма глътка и нервно остави чашата си на масичката.
— Какво имате предвид, Ваше височество?
— Когато отивам на бал, си напомням, че съм принцеса, и се държа така, сякаш съм домакинята. Влизам в залата със съзнанието, че съм длъжна да направя всичко по силите си, за да се чувстват гостите ми добре. Представям ги един на друг и търся у всеки нещо, за което мога да му направя комплимент. — Кларис й намигна съзаклятнически. — Говоря с всяка вдовица, която влезе в залата. Вдовиците са най-веселите гости на бала и аз се забавлявам с тях от сърце. Когато направя това, всички са щастливи и ме смятат за най- красивата жена на света.
— Но аз не съм принцеса — възрази жално Милисънт.
— Вие сте домакинята — отговори твърдо Кларис.
— Да, вярно е.
Милисънт замислено плъзна длан по избелялата си рокля.
Кларис пое дълбоко въздух.
— Не съм дошла при вас, за да ви досаждам с подробности около красотата си. — Тя се засмя, за да покаже, че това е само шега.
— О! — Милисънт съсредоточи цялото си внимание върху нея. — Какво мога да направя за вас?
— Питам се дали брат ви някога… — Тя отпи голяма глътка чай и си опари езика. — Искам да кажа, питам се дали негово благородие… дали е имал… дали някога…
— Дали има годеница? — отгатна Милисънт.
— Да, точно така! Годеница! — Този път Кларис отпи предпазливо от чая си и продължи като навита пружина: — Искам да кажа, че ако няма, може би не е зле да огледаме дебютантките за подходяща партия. — Изрече тези думи и изведнъж млъкна. Милисънт със сигурност нямаше да повярва в този абсурд.
Тя беше влюбена в Робърт и очевидно любовта и глупостта вървяха ръка за ръка!
Ала Милисънт дори не трепна.
— Не ми се вярва, но благодаря, че попитахте. Робърт никога не се е интересувал от местните млади дами. Той е много… своенравен. Сам ще избере бъдещата си съпруга и доколкото го познавам, ще търси жена с дух и интелигентност и няма да се интересува дали познаваме семейството и каква е зестрата.
— Много добре. Даже отлично. Искам да кажа… — Кларис млъкна засрамено. — Понякога ми изглежда много… самотен.
— Права сте. И аз съм загрижена за него, особено откакто се върна след войната. През последните дни обаче изглежда много по-жизнен. Вече не е мрачен. Отдавна не го бях виждала да се смее… — Милисънт и поднесе чинийката. — Искате ли сладко?
— Не, благодаря. — Изведнъж Кларис се почувства безкрайно изтощена и клепачите й натежаха. — Мисля, че ще се оттегля. Трябва непременно да поспя преди бала.
— Разбира се, направете го. — Милисънт я проследи с усмивка. Принцесата изглеждаше напълно изтощена и някак… замаяна. Дали Робърт ще избере скоро бъдещата си съпруга. Да, вероятно ще го стори. Милисънт беше сигурна, че току-що е направила важна стъпка в тази посока.
Балната зала беше готова за довечера. Слугите трябваше да облекат ливреи. Прислужничките щяха да помагат на гостенките да се облекат. Готвачката беше на крак от ранни зори, за да приготви тържествената вечеря. Но първо… Милисънт се изправи и плесна с ръце.
— Идете да пиете чай. И не забравяйте: тази вечер семейство Макензи разчита на вас, на всички ви. Хайде, побързайте!
Слугите оставиха всичко и се подчиниха.
Милисънт се усмихна. С помощта на армията от прислужници и с подкрепата на Кларис вечерта щеше да мине гладко. Този бал не й причиняваше толкова главоболия като предишните. Но, естествено, нямаше да се преструва на принцеса. Не би посмяла да направи подобно нещо.
— Милисънт — прозвуча гласът на Робърт зад нея, — можеш ли да ми помогнеш?
Младата жена, трепна, притисна ръка към гърдите си и се обърна.
Робърт беше облечен като провинциален английски аристократ. Кафяв туид и черни ботуши. Лицето му беше сериозно.
— Естествено. Всичко, което пожелаеш. — Учудваше се, че той бе попитал. Огледа празната бална зала и предложа: — Да отидем в моя салон. — И го поведе към източното крило.
Робърт посочи дивана и след като Милисънт седна, се отпусна до нея. Настана неловко мълчание. Макар да бяха брат и сестра, май нямаше какво да си кажат.
Какво би направила принцесата в тази ситуация? Сигурно щеше да предложи помощта си. Милисънт рядко проявяваше смелост в отношенията си с чужди хора, но сега намери сили и заговори:
— Кажи за какво става дума, Робърт. С радост ще ти помогна.
Той я огледа внимателно, сякаш никога не я беше виждал.
„Бях твърде смела.“
— Разбира се, ако това е, което искаш.
— Да. Вярвам, че и ти го искаш. — Той посегна към ръката й, но не посмя да я стисне. Милисънт отговори на жеста му.
— Винаги съм искала да ти помагам.
Робърт погледна безпомощно сплетените им ръце, сякаш не знаеше какво трябва да направи. Покашля се и отговори:
— Ти ми помагаш. Винаги си го правила. Грижеше се за къщата, а след смъртта на татко пое управлението на цялото имение. — Той се изсмя горчиво. — Възпита Прюдънс, съвсем сама. Не съм глупак и знам, че татко изобщо не ти е помогнал в грижите за момичето.
Милисънт не беше научена да се оплаква. Никой не го беше грижа за страданията на старите моми.
— Не беше чак толкова… трудно.
Робърт не се хвана на лъжата й.
— Татко беше ужасен човек.
Двамата се наведоха и се загледаха право пред себе си, замислени за човека, който беше превърнал живота им в ад. Баща им беше тиран. Бивш офицер, наследил титлата само защото братята му бяха станали жертва на нещастия. Не беше подготвен за отговорността, богатството и привилегиите, които му донесе новото положение, но познаваше дълга си към семейство Макензи. Ожени се за майка им, момиче от обедняло аристократично семейство, и изпълняваше редовно брачните си задължения. Жена му изкара шест бременности и умря при раждането на Прюдънс. Тогава Милисънт проля горчиви сълзи, защото майката беше единственият човек, които пазеше децата от жестокостта на баща им. Разбира се, той изтълкува сълзите й като слабост и й наложи строго наказание.
— Как преживя всичките тези години сама с него? — попита глухо Робърт.
Откровеността му я смути.
— Не искам да се оплаквам. Той ни е баща и трябва да го почитаме.
— Ти си му дъщеря и той е бил длъжен да се погрижи за теб. За всички нас. Вместо това ни налагаше с
