Неподходящ? Точно така. Тук започваха съмненията й. Чуваше съвсем ясно гласа на баба си: „От всички неподходящи мъже избра тъкмо този! Какво си въобразяваш, Кларис Джейн Мари Никол? Някакъв обикновен граф? Ти си принцеса, и то не коя да е, а принцесата на Бомонтен!“
Кларис потрепери, обърна възглавницата, за да намери хладно местенце за бузата си, и се опита да пренебрегне отклика на авторитарния, студен глас на баба си.
Постоянно мислеше за Робърт. Тялото й беше разбито, но чувството беше прекрасно. Сякаш цял ден беше препускала на гърба на Блейз по поляни и възвишения.
Тя се засмя тихо. Робърт сигурно нямаше да хареса това сравнение. Но тя го обичаше и когато мислеше за него, за дълбокия глас и сините очи, обкръжени от невероятно дълги тъмни мигли, за дългата черна коса, по тялото й минаваше тръпка на възбуда, съвсем различна от чувствата, които изпитваше доскоро. Не можеше да престане да се усмихва. Това беше позор. Би трябвало да се засрами.
Наистина беше засрамващо, защото вчера Ейми бе дошла да говори с нея, а Кларис я изостави насред разговора и отиде при Робърт. Бе забравила, че семейството винаги има предимство. А не биваше. Бабата го бе втълпила на всичките си внучки. А Ейми… Ейми имаше нужда от нея. Да, в момента тя не беше щастлива от живота си, но Кларис знаеше истината. Ейми беше объркано дете, което имаше нужда от здрава ръка.
Кларис прехапа устни. Ейми й бе напомнила, че е била по-млада от нея, когато е поела отговорността за малката си сестричка. Но за разлика от нея Кларис трябваше да порасне много бързо. Искаше да спести на Ейми шока от този бърз преход към света на възрастните и щеше да го направи. Веднага след бала ще отиде във Фрея Крегс да говори с Ейми.
Дали Робърт ще се съгласи да доведа Ейми в Макензи Мейнър? — запита се със страх тя. Той не знаеше, че сестра й живее във Фрея Крегс, но проявяваше чувство за отговорност за собственото си семейство. И за Валдемар.
Кларис се протегна сладостно и отново си представи Робърт. Той беше всичко, което можеше да желае една жена. Красив, искрен, невероятен любовник. Слава на бога, че бе застанал на пътя й, защото сигурно щеше дълго да търси такъв мъж.
Той вече знаеше, че тя има сестри. Може би щеше да се ядоса, като разбереше за Ейми, особено когато станеше ясно, че тя пътува със сестра си, за да продават по-добре тайните кралски кремове.
Кларис се надигна и се опита да обмисли проблема от всички страни. Може би Робърт нямаше да одобри обмислената й измама, макар че самият той планираше подобна за тази вечер. Мъжете реагираха крайно нелогично, когато ставаше въпрос за измама. Прибягваха към всякакви средства, когато ставаше въпрос за чест, но не и когато беше нужно да се спаси едно семейство от гладуване.
Освен това Робърт не беше казал категорично, че иска тя да остане по-дълго в дома му. Тя беше тази, която му заяви, че ще спи с него, докато играта приключи и той постигне целта си. Сигурно й беше повярвал. Тя отметна чаршафите и скочи. Може би той не искаше принцеса, камо ли пък жена като нея, която застрашава морала на сестрите му? На негово място тя щеше да мисли точно по този начин.
Кларис грабна халата си от стола, където го бе оставила камериерката, навлече го върху нощницата си и набързо се закопча. Справяше се много добре сама, след като бе прекарала целия си съзнателен живот без камериерки. Обу чифт ежедневни обувки, изчетка косата си и решително излезе от стаята. Най-добре да отиде при жената, на която можеше да сподели страховете си. При лейди Милисънт.
Намери Милисънт в балната зала, пълна с тичащи насам-натам прислужници. Господарката на Хепбърн носеше стара рокля и тъкмо даваше остри заповеди на Норвал:
— Постави ги пред всяко огледало и използвай само най-хубавите восъчни свещи.
— Веднага, милейди. — Претоварен с излъскани сребърни канделабри, лакеят се отдалечи, препъвайки се. Не можеше да се поклони с този товар, но Кларис, която го наблюдаваше, беше убедена, че е трябвало поне да се опита.
— Ще наредите цветята в тежките вази, за да не може никой да ги преобърне — обърна се Милисънт към главния градинар. — И внимавайте да не пръскате вода по излъскания под!
Мъжът приглади косата си назад.
— Разбира се, милейди, точно това възнамерявах да направя.
Кларис не хареса и неговото поведение. Градинарят беше стар човек и сигурно работеше отдавна в служба на семейството. Отнасяше се с Милисънт като с дете.
Милисънт не реагира на дързостта му, а махна на иконома.
— Лорд Хепбърн нареди шампанското да се подава непрекъснато и преди всичко чашата на полковник Оугли да е винаги пълна. Надявам се, че вашите хора ще се справят с тази задача?
— Естествено, милейди. — Икономът изпухтя презрително. — Да не мислите, че ще позволя героят от Иберийския полуостров да стои с празна чаша?
— Ако го допуснете, ще бъда крайно недоволна, а вие ще си заминете с първата карета за Лондон.
Икономът цъкна възмутено с език, сякаш някакво малко домашно кученце беше захапало панталона му. Приказките в балната зала заглъхнаха и слугите се спогледаха страхливо.
Кларис също беше слисана. Никога не беше виждала Милисънт да налага авторитета си. Вероятно се случваше за първи път. Но сега ставаше въпрос за нещо важно и Милисънт държеше да каже желанията си съвсем ясно и слугите да ги изпълнят.
Тя се изправи като свещ и изгледа ледено иконома. После плъзна поглед по наобиколилите ги слуги.
— Искам всички да работите както трябва и ще бъда крайно недоволна, ако се случи нещо, което да помрачи доброто настроение на бала. Все едно какво. Разбрахме ли се?
— Да, милейди! — отговориха в хор слугите. Повечето гласове звучаха тихо и несигурно. Мъжете се поклониха, жените направиха реверанс.
Милисънт отново устреми пронизващ поглед към иконома, който стоеше обиден пред нея, скован като статуя.
— Да не би да желаете още сега да се качите в пощенската карета за Лондон? — попита ясно и високо тя.
Мъжът сведе почтително глава и направи кратък поклон.
— Лично ще следя за всичко, милейди, и ви уверявам, че балът ще мине много добре.
— Надявам се. — Милисънт се усмихна с ледено задоволство.
Кларис се почувства излишна. Сега не беше време да търси съвета на Милисънт.
Ала приятелката й вече я беше видяла и се усмихна зарадвано.
— Принцесо Кларис, колко се радвам да ви видя! — Посочи балната зала и попита почти страхливо: — Какво ще кажете?
Стените сияеха в злато, колоните бяха боядисани, за да изглеждат като черен мрамор. Големите вази наистина бяха от черен мрамор и помощниците на градинаря тъкмо ги пълнеха с червени и бели цветя. Между колоните висяха позлатени огледала, пред които Норвал тъкмо поставяше свещници. Когато запалеха свещите, балната зала щеше да заблести в светлината на хиляди трепкащи пламъчета.
— Прекрасно е — отговори искрено Кларис. — А довечера ще изглежда невероятно.
Милисънт кимна.
— Много съм доволна от въздействието. Много. — Тя погледна Кларис и посочи малката маса, отрупана с документи.
— Вие се появихте точно навреме. С удоволствие бих поседнала, но трябва да остана тук и да внеса малко ред в хаоса. Искате ли да поръчам чай?
Кларис разбра, че може да й помогне, и се отпусна.
— Седнете и си починете, аз ще уредя всичко. — Щракна с пръсти и икономът се обърна към нея. — Вашата господарка има нужда от чай и нещо за хапване. Донесете две чаши! — Проследи със задоволство как икономът повика също с щракване на пръсти един лакей и двамата веднага се втурнаха към изхода. Отпусна с в едно кресло и попита: — Имате ли минутка време за мен и моето глупаво любопитство?
— За вас? Но разбира се! Какво искате да знаете?
Кларис погледна сестрата на Робърт и неволно се смути. Не знаеше как да започне. „Как мислите, дали брат ви Робърт ме обича?“ Ама че глупост! По-добре да започне отдалеч.
