напълно загуби самообладание.
Посрещаше тласъците му, отговаряше им, вътрешните й мускули го масажираха, докато и той загуби самообладание като нея.
Робърт обичаше възбудата й. Наслаждаваше се на сливането им дори повече от нея.
— Да, да! Отдай ми се, дай всичко от себе си. Не задържай нищо, нищичко!
Кларис нямаше никакво намерение да се въздържа. Трепереше като в треска, разтърсваха я гърчове, крещеше, по бузите й се стичаха сълзи. Вкопчена в него с ръце и крака, тя се притискаше към силното му тяло. Той задаваше ритъма и телата им се носеха по вълните на насладата. Кръвта шумеше в ушите й, дъхът й излизаше на тласъци и се сливаше с неговия.
Най-сетне желанието му стана неудържимо. Нададе дрезгав вик, заби се дълбоко в нея и я изпълни със семето си.
Никога не беше имал жена като Кларис. Тя беше светлина в мрака. Когато рухна върху нея и я притисна върху матрака, подчертавайки претенцията си за собственост с това последно действие, той изведнъж се запита какво ще прави, ако тя го напусне? Ще й позволи ли да си отиде? Или ще я задържи… с всички средства?
— Събуди се, скъпа, трябва да се върнеш в спалнята си.
Робърт вдигна Кларис и нахлузи роклята през главата й. Обърна я и я закопча, докато тя стоеше пред него и се олюляваше. Коленете й бяха омекнали, чувстваше се толкова изтощена от преживяното, че нямаше сили дори да ходи. Слънцето отдавна се бе издигнало над хълмовете и лъчите му огряваха короните на дърветата.
— Вече е светло — пошепна безсилно тя. — Дано не ме види някой.
След тази нощ вече не можеше да има съмнение какво е направила. Като се погледна в огледалото, срещу нея стоеше жена с подути устни и разрошена коса, с невероятно чувствено излъчване. Беше и малко смутена, защото бе направила неща, които никога не бе смятала за възможни. И им се беше наслаждавала… заедно с него. С Робърт.
Погледите им се срещнаха в огледалото и лицето й пламна от смущение. А може би и от спомена за преживяното удоволствие. О, не, това беше невъзможно. Между краката си усещаше рана. Никога вече не би могла да го приеме. Въпреки това тялото й копнееше за него, сякаш не й беше останала и искрица разум. Сигурно беше така, защото ако в този момент Робърт посочеше към леглото, тя щеше да го последва и да му се отдаде без нито една мисъл за своята гордост и съсловните си предразсъдъци.
— Прибери се в стаята си. Ще заповядам да ти донесат нещо за ядене и после ще се наспиш хубаво.
— Невъзможно. — Въпреки изтощението възбудата я държеше в ноктите си. Вероятно защото беше въодушевена от факта, че е захвърлила цялото си възпитание през борда. И защото имаше любовник.
— Трябва — каза Робърт. — Тази вечер искам да изглеждаш свежа и бодра и да омаеш с чара си полковник Оугли. После ще се преоблечеш бързо, ще гримираш лицето си и ще се превъплътиш в Кармен Мендоса. Щом срещнеш полковника, ще му изиграеш сцената, която рисува драматичното му въображение.
— Знам. Прав си.
— Животът на Валдемар зависи от теб. Тържеството на справедливостта зависи от теб. Аз… аз ти имам пълно доверие. — Пръстите му се заровиха в косите на тила й. — Никога не съм срещал жена като теб, едновременно умна, талантлива и красива. Искам да се грижа за теб през остатъка от живота си.
Господи! Тя го обичаше!
Естествено, че го обичаше. В това нямаше ни най-малко съмнение. Чувството към него я бе въвлякло без съпротива от нейна страна в тази опасна ситуация, в тази измама. Не познаваше истинския Робърт, но беше пламнала от любов към него и това беше опасно. Много опасно.
Любовта правеше нещата още по-страшни.
— Ще направя, каквото искаш. Ще спя, колкото мога, и през останала част от деня ще бъда на твое разположение.
— Много добре. Съжалявам, че те държах твърде дълго будна.
Тя се изчерви. Не само че беше останала твърде дълго будна, ами и беше правила много други неща.
— Тръгвай. Ще те отведа в спалнята ти. — Робърт говореше с тихия, дълбок глас, от който костите й се превръщаха в мед. — Ще се погрижа никой да не ни види.
— Нас ли? — Кларис се събуди от транса си, завъртя се тревожно в ръцете му и го погледна. — Не бива да идваш с мен. Ако някои ни види заедно, ще избухне скандал.
— Наистина ли мислиш, че ще те оставя да вървиш сама по моравата и по дългите коридори на къщата? — Той я погледна дълбоко в очите. — След всичко, което стана между вас?
Не, разбира се, че не. Той не й бе натрапил волята си, но въпреки това я бе белязал със страстта си и сега не искаше никой друг мъж да я погледне. Беше длъжен да я отведе в стаята й и да се погрижи никой да не ги види.
Кларис се помоли безмълвно да станат невидими.
Робърт донесе широката кафява наметка, тя приглади косата си с треперещи пръсти и се опита да задържи въпроса, който напираше на устните й. Ала когато той я уви в наметката и я притисна до себе си, думите избликнаха от устата й.
— Защо направи това? Защо ме взе по този начин? Като викинг, който завладява мирно английско селище!
Робърт повдигна брадичката й, погледна я в очите и отговори с думи, които тя не искаше да чуе. По- точно повтори думите, които тя бе казала в коридора пред кабинета му.
— Защото имаше нужда от мен. Защото имаш нужда от мен.
Лариса изкриви уста в подигравателна гримаса. Често я беше упражнявала пред огледалото и знаеше, че щом я видят, другите дебютантки се разтреперват и завинаги се отказват от надеждите си да станат красавиците на бала. С тази гримаса отблъскваше и жадни за любов, но неподходящи, т.е. бедни, обожатели. Ала докато следеше как лорд Робърт и принцесата, загърната в кафява наметка, бавно вървяха по моравата, злобата й беше съвсем истинска.
Принцеса Кларис. Мръсница! Нищо чудно, че бе посмяла да й се противопостави. Тя спеше с негово благородие. Търкаляше се по чаршафите му като долнопробна уличница и без съмнение вземаше пари за услугите си. Е, добре. Лариса имаше достатъчно ум в главата си и щеше да пази тази тайна, докато настъпи моментът да я разкрие. И тогава нейно кралско височество от страната Никоя щеше да си плати скъпо и прескъпо за дързостта.
О, да, принцеса Кларис щеше да си получи заслуженото.
23
Любовта е като огън. Колкото повече те е страх от нея толкова по-здраво те хваща.
Колкото и уморена да беше, Кларис не можа да заспи. Съзнаваше, че е на предела на физическите и психическите си сили. Съзнаваше, че й предстои много трудна вечер. Ала неканени съмнения и някакво странно ликуване не й даваха мира.
Всъщност не беше странно, тя се усмихна на дебеличките херувимчета, които красяха тавана на спалнята й. Беше влюбена. За първи път в живота си беше влюбена. Чувството я завладя внезапно и без остатък.
И в кого беше влюбена? — В лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн! В най-неподходящия мъж на света!
