и гняв.
— Можете, защото аз държа на думата си и ще се погрижа тя също да изпълни обещанието си.
Това беше истината. Безогледният негодник вярваше в честта и лоялността и винаги спазваше обещанията си. Оугли изруга злобно и придърпа един стол. Хепбърн постави мастилницата до лакът му и му подаде пачето перо. Оугли го потопи в мастилницата с трепереща ръка. Вгледа се в черната течност и неволно се запита какво ще стане, ако я преобърне върху грамотата.
— Имам още един такъв документ — Хепбърн явно беше прочел мислите му.
Оугли разбра, че няма друг избор. Побеснял от гняв, той написа под похвалната грамота и под документа за уволнение „полковник Оскар Оугли“ и стана от стола.
Хепбърн капна червен восък до името и Оугли притисна печата си върху него.
Без да бърза, лордът взе документите, посипа ги с пясък, после го издуха внимателно, сгъна двата листа и ги прибра в чекмеджето.
Край. Двамата бяха приключили един с друг.
Почти.
Оугли стана и се опря с две ръце на плота на масата.
— Ще ви отмъстя за това, което ми причинихте днес — изсъска злобно той. — Ще намеря начин да платите за това унижение.
Хепбърн изобщо не се впечатли от заплахата.
— Ако не се лъжа, това е мой текст, Оугли. Аз казах тези думи, когато ме принудихте да оставя Валдемар при вас на полуострова. Тогава бях полудял от гняв. Днешната вечер уталожи малко гнева ми. — Лордът се наведе рязко и лицето му се приближи до това на Оугли. Изражението му беше толкова заплашително, че полковникът неволно се отдръпна. — Но ние от семейство Макензи сме известни е това, че понякога полудяваме и тогава не знаем милост.
Оугли видя синия огън в очите на врага си и се уплаши като никога досега. Това беше огънят на ада, който го заплашваше със смърт и унищожение.
— Ще направите добре, полковник Оугли — заключи Хепбърн с ледено спокойствие, — ако приключите веднъж завинаги разправиите си със семейство Макензи.
Ужасен, Оугли се отдръпна още от него. За първи път се изправяше лице в лице с истинския Хепбърн. Този човек беше луд! Май трябваше да се смята за щастлив, че се е отървал жив и здрав.
Когато внезапно отекна трясък като залп от оръдие, трепна като ударен. В следващия миг пред прозореца се изсипа дъжд от разноцветни искри
— Фойерверките започнаха. — Хепбърн изрече тези думи съвсем спокойно, сякаш никога не го беше заплашвал. — Те са във ваша чест, Оугли. Излезте и дайте възможност на хората да ви приветстват. Не позволявайте пиедесталът на героя да се разклати. Само един лек тласък — и мраморът може да се натроши на парченца. — Сякаш говореше на дете, той добави. — Твърде много хора знаят истината, Оугли, затова внимавайте какво правите. И бъдете предпазлив. Много, много предпазлив.
26
След полунощ не се случва нищо добро.
Оугли стоеше сам на терасата, настрана от другите. Слушаше пронизителното свирене, с което ракетите излитаха във въздуха, наблюдаваше сноповете червени и златни искри, които експлодираха високо в небето, след частица от секундата чуваше и трясъка от експлозията. Ръцете му бяха скрити дълбоко в джобовете на мундира, лицето му беше мрачно. Може би гневът му щеше да се уталожи, а може би и не, но в момента не мислеше за това.
Бе видял как Хепбърн и Валдемар препускат в луд галоп надолу по входната алея. Валдемар се изправи на седлото и извика тържествуващо — и тогава чашата преля. Оугли побесня. Достатъчно дълго си бе играл на добър човек. Беше позволил да бъде надвит от човека, когото мразеше повече от всички други хора на света, и сега искаше да набие някого. Да види как някой страда, как се гърчи от болки. В това състояние не би могъл да отиде при Бренда и да се прави на любещ съпруг. Не можеше и да се преструва на герой пред тълпата обожатели. Затова стоеше сам, настрана от всички.
Най-много го ядосваше фактът, че Хепбърн въобще не се притесняваше, задето началникът му си е присвоил геройствата му. За Хепбърн онова, което беше извършил през войната, беше само изпълнение на воинския дълг и му беше безразлично, че Оугли обира овациите, а той остава в сянка. Хепбърн искаше само свободата на Валдемар. И бе получил, каквото искаше, като едновременно с това бе накарал Оугли да се чувства жалък и незначителен. Тази аристократична свиня! Проклет да е! Дано се пържи в ада!
— И вие ги видяхте, нали?
— Какво? — При звука на женския глас в непосредствена близост Оугли се обърна рязко. Една от дебютантките бе дошла да му прави компания в усамотението. Как ли се казваше? Той смръщи чело, но не можа да си спомни името й.
Отново отекна гръм, по небето се посипаха зелени искри и Оугли се вгледа по-внимателно в бледото момичешко лице. А, да, това беше мис Тръмбл. Мис Лариса Тръмбл.
— Видях как тръгнахте след тях. — Гласът й беше носов и вибрираше от презрение. — Принцеса Кларис се измъкна първа от балната зала. Лорд Хепбърн я последва. Сигурно си мислят, че са ме заблудили, но са сбъркали. Видях ги тази сутрин, след като бяха прекарали нощта заедно.
— Какво? — Беше глупаво да повтаря една и съща дума. Колкото и да беше тромав, умът му съобрази, че мис Тръмбл му показва път, хвърля светлина върху нещо, което досега беше в мрак. — Лорд Хепбърн и принцеса Кларис са любовна двойка?
— Мислех си, че знаете. Нали за това ги последвахте?
Не. Последвах Хепбърн, за да му позволя да ме унижи. Разбира се, Оугли не изрече тази мисъл на глас. Но се запита какво би могъл да направи с информацията, която мис Тръмбл му даде с такава готовност. Как да я използва, за да си отмъсти?
След това щеше по най-бързия начин да се махне от Макензи Мейнър, защото Хепбърн със сигурност ще се втурне да го преследва.
— Принцеса Кларис доста се унижава, като спи с един обикновен граф, как мислите?
Мис Тръмбл се изсмя горчиво.
— Тя не е никаква принцеса, а най-обикновена търговка, която продава кремове и мехлеми на глупавите дамички. Тя…
Оугли я сграбчи за ръката и рязко я обърна към себе си.
— Какво казахте?
— Ау! По дяволите, причинихте ми болка! — Лариса буквално изпищя и няколко глави се обърнаха към тях. Оугли бързо пусна ръката й и промърмори някакво извинение.
— Обяснете ми какво казахте!
— Принцеса Кларис продава кремове и мехлеми… и пудри, с които дамите цапат бузите си… и тайнствени мазила за екзотичен поглед. Обзалагам се, че тази вечер всички дами в залата са се намазали с кралските кремове, за да изглеждат по-добре. Всички освен мен. — Младата дама неволно попипа грозната пъпка на челото си.
Очите на Кармен! Очите й бяха с друг цвят!
— Как мислите, принцесата може ли да се маскира, за да изглежда като друг човек?
— Никога не е говорила за такива неща, но сигурно може. Тази жена е майсторка на измамата. — Мис Тръмбл се ухили и добави злобно: — Тя е най-обикновена уличница, която се прави на принцеса. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че…
Оугли се отдалечи, без да си даде труд да я изслуша.
Кармен не миришеше на себе си. Истинската Кармен миришеше на пурите, които постоянно пушеше, от
