Кларис се дотътри до кушетката, отпусна се на матрака и погледна с надежда към решетката.
Робърт ли беше? Дали наистина бе дошъл да я спаси?
Феърфут изглеждаше сериозно загрижен. Застана на вратата и се загледа напрегнато към коридора.
Докато дишаше често и повърхностно, за да щади израненото си гърло, Кларис трескаво размишляваше какво би трябвало да направи. Как да помогне на себе си и на Робърт? Дали да не нападне Феърфут в гръб?
Погледът й падна върху колана му. Можеше ли да грабне ключовете и да избяга? Огледа се отчаяно. Нямаше никакво оръжие. Само кофа с вода, нощно гърне и горяща свещ.
В този миг Феърфут се обърна и тя осъзна, че вече е много късно. Той стискаше в ръката си кама. Трийсетсантиметровото острие святкаше заплашително. Камата сочеше право в сърцето й.
— Ако наистина е аристократичният ти любовник, първо трябва да мине през теб, за да ме стигне.
Кларис несъзнателно разтриваше шията си и се взираше в острието на камата. Положението беше отчаяно. Не й хрумваше нищо. Феърфут искаше да я използва като щит, за да защити жалкия си живот.
След минута видя зад него едва забележимо движение. Робърт ли беше това? Спасението идваше!
Трябваше да отклони вниманието на Феърфут.
— Казах ли ви вече — попита дрезгаво тя, — че сте жалък страхливец? Много се радвам, че се оказах права.
— Не съм страхливец, миличка, а съм достатъчно умен, за да остана жив и да ти дам да разбереш. — Той й махна с камата. — Стани и ела тук.
Кларис се изправи бавно, без да отделя поглед от коридора. Направи се, че е ранена по-тежко, отколкото беше. Пое дълбоко въздух, за да може да реагира. Закуцука към Феърфут и застана плътно пред него — по-близо, отколкото й се искаше.
— Нищо няма да постигнете — заяви тя и лицето й беше само на сантиметри от гърдите му. — Лорд Хепбърн ще ви убие, все едно къде ще се скриете. — Когато Феърфут посегна да я хване, тя духна свещта и килията потъна в черен мрак.
— Проклета мръсница! — изрева Феърфут и Кларис чу дрънченето на ключове, докато той я търсеше. Острието на камата се удряше в каменните стени, по едно време издрънча в кофата.
Без да се бави, Кларис грабна нощното гърне и го запрати в посока на шума. Гневният му рев й показа, че е улучила. Светкавично се мушна под кушетката и се сви на кълбо. Робърт трябваше да дойде, преди Феърфут да я намери. Трепереше от страх, зъбите й тракаха неудържимо. И аз съм страхливка като Феърфут, укори се горчиво.
Съдията опипваше килията сантиметър по сантиметър и ругаеше с най-груби думи. Ей сега ще я намери…
В следващия миг в шума от стъпките и ругатните се примеси тънко свирене. Кларис се ослуша. И друг път беше чувала този шум, но не можеше да се сети къде…
Бум!
Експлозията беше оглушителна. Светкавицата я ослепи, килията се напълни с миризма на барут. Навсякъде хвърчаха червени и жълти искри и оставяха по пътя си огневи следи.
Фойерверк. Тя бе видяла същия фойерверк на бала в Макензи Мейнър. Милисънт беше организирала фойерверки в чест на полковник Оугли.
Сега това беше фойерверк в чест на нейната свобода!
Без да мисли, тя се измъкна изпод кушетката и се втурна през пламъците към крещящия Феърфут. Изрита го с все сили в коленете и той се строполи като отсечен дъб. Главата му се удари в железния ръб на кушетката и той не мръдна повече.
Кларис се приближи предпазливо.
Феърфут не се раздвижи.
Тя грабна ключовете от колана му и изтича до вратата. Мушна ключа в ключалката и закри очи с ръка, за да се предпази от сипещите се искри.
В коридора се чуха стъпки. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Дано да е Робърт, помоли се безмълвно тя. Не може да не е Робърт. След всичко, случило се дотук, трябва да е Робърт.
Наистина беше стой. Изведнъж застана с факла в ръка пред вратата на килията й и Кларис изплака от радост. Когато излезе, препъвайки се, той протегна ръка и я привлече към себе си.
— Ранена ли си? — Помилва косите й, раменете, плъзна ръка по гърба. — Да не са те ударили искри? Имаш ли изгорено? Боли ли те?
— Не, не, нищо ми няма!
— Къде е Феърфут? — Робърт размаха факлата. — Проклятие! Да не си го убила?
— Не. Само е в безсъзнание. — Кларис светкавично затвори вратата и заключи. — Да изчезваме!
— Трябваше да го оставиш на мен. — Той я хвана за ръката и я поведе към малкия светъл четириъгълник в края на коридора.
— Скрих се под кушетката. — Въпреки че гърлото й болезнено пареше от опита на Феърфут да я удуши, Кларис поемаше шумно въздух, за да тича. Паниката е отлично ободряващо средство, мина й през ума.
Когато стигнаха до къщичката на пазачите, там цареше хаос. Сред три трупа и един вързан с въже пазач стоеше непознат мъж, облечен изцяло в черно, който очевидно ги очакваше.
Кларис не хареса лицето му. Изглеждаше аскетично, много строго… и й напомняше за някого. За минало, което я изпълваше с недоверие.
Беше готова да се върне, но Робърт метна чантите на рамото си и я подкани:
— Да вървим!
Непознатият тръгна след тях.
Докато тичаха по мрачните коридори, изкачваха и слизаха по стълби, Робърт измъкна ножа си от ръкава. Непознатият последва примера му. И двамата явно си служеха добре с това оръжие. Робърт спря Кларис малко преди последното помещение и я притисна до стената.
— Чакай тук! — заповяда енергично.
Непознатият нахлу в помещението, Робърт се втурна след него. Когато битката приключи, Кларис предпазливо надникна през вратата.
Един пазач лежеше на пода, непознатият се бе навел и връзваше ръцете му на гърба. След минута продължиха пътя си. Прекосиха моравата и макар че страдаше от все по-силни бодежи, Кларис се наслаждаваше на свежия нощен въздух. Нямаше да остане нито минута повече в крепостта Джилмайкъл при съдия Феърфут и проклетата му бесилка.
Когато наближиха външната къщичка на пазачите, забавиха крачка. Робърт вдигна ръка, за да заповяда мълчание. Двамата мъже й направиха знак да чака, докато те обезвредят стражите.
Кларис не възрази. Гърлото я болеше адски, струваше й се, че никога вече няма да може да диша нормално. Навсякъде по тялото си усещаше натъртвания и драскотини. Най-силна беше болката в скулата, където я бе улучил юмрукът на Феърфут. Развеселено отбеляза, че вече е по-добре, когато осъзна, че утре със сигурност няма да се погледне в огледалото. Суетността й се обаждаше — това бе добър знак.
Предстоеше й да пътува с Робърт. Да се прибере у дома.
Проследи го с поглед, докато той се промъкваше към къщичката на пазачите. Кимна на непознатия, вдигна безшумно резето и двамата се втурнаха вътре. Кларис чу глухи удари, кратък вик и после настана тишина.
Робърт застана на прага и й махна да се приближи. Тя се подчини с готовност. Той я бе спасил. Нищо в живота й не можеше да се сравни с този миг. Колко пъти беше измъквала Ейми и себе си от неприятни ситуации — а сега Робърт я бе спасил, сякаш беше безпомощна принцеса. Кларис беше омагьосана от тази роля. И от него. От Робърт.
В къщичката на пазачите непознатият тъкмо бе взел от ръцете на паднал в безсъзнание пазач дебела тояга. Едрият, мършав пазач беше много грозен и Кларис се потърси отвратено. После въздъхна облекчено и се сгуши в силните ръце на Робърт.
Той я притисна до себе си с такава сила, че двамата станаха едно същество. Потърка буза в темето й и въздъхна едва чуто. Тя притисна глава до гърдите му и се вслуша в биенето на сърцето му. Мъжкият му
