— Не го казвай.
Той целуна нежните пръсти и бутна ръката й.
— Моята най-голяма и единствена любов — добави тихо.
Кларис пое въздух. Цялата трепереше.
— Аз съм принцеса. Не съм молила да наследя тази титла, родила съм се с нея. През последните години единствената ми цел беше да се върна в Бомонтен и да заживея отново като принцеса. Нищо не застрашаваше мечтата на живота ми… докато не се появи ти.
— Значи съм дошъл навреме. Ти ме обичаш.
— Да, но това не е правилно. Ейми… Сестра ми, мис Ейми Розабел, избяга. Не иска да бъде принцеса. Аз я обичам твърде много и реших да я опазя. Искам тя да живее според желанията на сърцето си, а не според дълга, получен с раждането. — Кларис преглътна и за миг закри очи с ръце. — Нима не разбираш? Трябва да изпълня дълга си!
— Не говори непрекъснато за дълг! — помоли отчаяно той.
Трябва да постъпя, както изисква честта — поправи се тя.
— Престани да ми говориш за чест!
Кларис го погледна в очите.
— Ще престана, ако и ти го направиш.
Тази жена умееше да го накара да замълчи.
— Ние с теб имаме еднакви ценности. Затова се разбирахме толкова добре. Затова… — Тя потърси следващите думи, сложи ръка на бузата му и по лицето й се стече една единствена едра сълза. — Затова те обичам. — Сложа ръка върху пръстена в ръката му. — Обичам те.
Робърт не бе в състояние да говори. Сърцето му, същото сърце, което смяташе за вкаменено, пулсираше от болка.
В този момент тихо изцвили кон. Кларис се обърна рязко.
— Блейз! — без да знае къде е конят й, тя се запъти право към мястото, където Робърт го бе вързал.
— О, милият ми! — Тя зарови пръсти в гъстата грива на жребеца и опря чело в шията му. — Прекрасният ми Блейз. Ти си тук!
Като я видя да прегръща коня, когото толкова обичаше, Робърт загуби ума и дума. Тя се сбогуваше. С Блейз. И с него.
И той не беше в състояние да я разубеди. Тя беше убедена, че постъпва правилно, и той предполагаше, не, опасяваше се, че е права. Внимателно прибра пръстена в кутийката и щракна капачето. Над пръстена и над своите мечти.
— Ти си дошъл с него — промълви Кларис, — Дошъл си с него, за да ме спасиш.
Робърт прибра кутийката и джоба си и отиде при нея.
— Блейз не искаше да остане сам — обясни беззвучно той.
— Аз наистина го откраднах, знаеш ли… — Лицето й се помрачи. — Конят принадлежи на съдия Феърфут. Не мога да го взема.
— Аз дойдох от Макензи Мейнър на гърба на Блейз и смятам да го отведа обратно там. Щом свърша с Феърфут, проклетият съдия ще ме умолява на колене да ми продаде Блейз. И не само него, а и всеки друг кон от обора си.
Робърт искаше да утеши Кларис, но нямаше право да я докосне. Вече не. Вместо това помилва шията на Блейз и впи поглед в лицето й. Трябваше да запомни колкото може повече подробности, да ги съхрани в сърцето си, за да му стигнат до края на живота.
— Блейз ще има добър живот, обещавам ти.
— Благодаря ти, Робърт — Тихите думи отекнаха над нощната гора.
Мъжът се покашля и се опита да намери правилните думи.
— Ти… принцесо Кларис, надявам се да имаш добър живот.
Тя вдигна глава.
— И аз се надявам същото за теб, Робърт.
Да не би да му се подиграваше? Той поклати глава.
— О, да. — Тя беше принцеса и бе свикнала да заповяда. — Искам да водиш добър живот. Обещай ми.
Не искаше да й обещае нищо. Искаше да вдигне глава и да завие като вълк срещу луната. Искаше да проклина съдбата. Никога вече нямаше да яде с наслада, да мирише рози, да се облича елегантно и да танцува. Но тя нямаше да допусне възражение. Както винаги, щеше да наложи своята воля. Това й се удаваше великолепно.
Бяха й необходими само две думи.
— Обещай ми! — повтори тя. — Това е единственото, което може да ме направи щастлива.
Той капитулира.
— Обещавам.
— Ваше височество! — извика принцът. — Трябва да тръгваме!
— Веднага! — извика в отговор Кларис и погледна втренчено Робърт. Вдигна ръка да помилва бузата му, но бързо я скри зад гърба си. После се обърна към мястото, където чакаше принцът с два коня.
Негодникът бе дошъл подготвен!
Робърт проследи безмълвно как Кларис, любовта на живота му, възседна коня и се отдалечи с мъжа, който трябваше да се ожени за нея. И не направи нищо, за да я спре. Абсолютно нищо. Само вдигна ръка и й помаха, когато тя се обърна към него за последен път.
Не можеше да повярва. Наистина ли я остави да си отиде? Просто така? Защото бе казала думи като „дълг“ и „чест“. И защото не можеше да я принуди да се омъжи за него против волята си. За миг си бе поиграл с мисълта да се опита.
За съжаление никой свещеник нямаше да легализира този принудителен брак. А дори и да се намереше такъв, тя щеше да казва отново и отново „дълг“ и „чест“, докато той я пусне да си отиде.
Затова стоеше и гледаше как Кларис си отива, неспособен да предприеме нищо. Не можеше дори да заблъска с юмруци по стената, или да се напие до безсъзнание, или да пребие някого от бой. Нищо не можеше да го освободи от жестоката болка, което изгаряше вътрешностите му.
Откъм крепостта Джилмайкъл се чу глух трясък. Вратите се отвориха, излязоха трима мъже. Носеха факли и железни пръти.
Робърт се засмя и запретна ръкави. После закрачи по хълма.
Съдбата му даваше възможност да излее безсилния гняв и разочарованието, което го душеше. Нямаше да чака още дълго.
31
Накрая принцесата трябва да изпълни дълга си.
Лятното слънце се спускаше към хоризонта, когато Робърт прекоси селския площад и спря пред кръчмата, където старците отново не играеха домино.
— Не мога да повярвам колко прах се е събрала по тази дъска — каза той. — Наистина ли никой от селото няма смелост да се изправи срещу петима бодри дядовци?
— Наистина, но не разбирам защо. — Старият Хенри Макълох го изгледа невинно. — Ние никога не лъжем.
— Така ли? — Робърт наклони глава. — Аз обаче съм чувал най-различни истории.
— Не бива да вярвате във всичко, което чувате, милорд — отвърна Бенет Мактавиш.
— Наистина сте страшни, вие петимата. — Робърт се настани на стола пред дъската. — Е, кого ще бия
