— Нямам право да напускам поста си, полковник Оугли. — Пазачът отново заключи вратата и спусна тежкото резе.
Робърт изпухтя раздразнено.
— Нима тук няма други пазачи? Няма ли кой да ме отведе при момичето?
След ново почесване по главата дебелакът отговори:
— Като минете през двора, сигурно ще срещнете някой пазач, който ще ви покаже къде сме я настанили.
Робърт не можеше да рискува да мине през моравата, макар че много му се искаше. Пазачът щеше да го наблюдава, стражите в двора също щяха да го видят. Затова само кимна високомерно и се отправи с маршова стъпка към двора. Имитираше успешно военната стойка на Оугли и за момента това го удовлетворяваше като отмъщение.
Вратата към същинския затвор също беше заключена и трябваше отново да използва желязото, за да му обърнат внимание.
Постът, който му отвори вратата, беше грижливо сресан, значително по-възрастен и изглеждаше като ветеран от войната.
С една дума, той прояви недоверие.
Робърт гореше от нетърпение да проникне в крепостта и да стигне до Кларис, преди Феърфут да е прибягнал до насилие, но въпреки това спря и обясни на войника:
— Аз съм полковник Оугли и съм тук по покана на съдия Феърфут, за да се погрижа за един затворник.
— И кой е този затворник? — попита старият войник.
— Аз не съм глупак, вие също не сте глупак, затова ще благоволя да ви отговоря. Това е единственият затворник, доведен в крепостта днес. Жената, която твърди, че е принцеса. А сега ме пуснете да вляза. Веднага.
За радост на Робърт старият войник моментално отключи вратата и го пропусна да влезе.
— Тъй вярно, сър. Само че съдия Феърфут не спомена, че ще дойдете.
Вторият пост стоеше малко настрана и държеше в ръце мускет, готов за стрелба.
— Затова трябва да го попитам — продължи старият войник. — Обикновено предпочита да е сам, когато… нали разбирате.
Робърт се усмихна ледено.
— Това означава, че не желае да дели с мен, нали? Разбирам. Хайде, изпълнете дълга си.
Пазачът кимна и видимо се отпусна. Беше разбрал, че стои пред човек, който разбира тънкостите на протокола.
— Как ви е името? — осведоми се „полковник Оугли“.
— Реналд, сър.
— Добре, Реналд, аз ще вървя след вас до килията, където сте затворили жената.
— Не бива, сър. Но можете да дойдете с мен до втория етаж.
— Това е достатъчно. — Беше повече от достатъчно. Щом узнае къде са затворили Кларис щеше да обезвреди войника и да влезе при съдия Феърфут. Да обезвреди и него и да избяга с принцесата. Планът му беше прост и трябваше да проработи.
Качиха се по една стълба и слязоха по друга. После още по една. Явно не бяха посмели да я бутнат в подземието, но Робърт усети присвиване в стомаха, като си представи Кларис като плячка на всевъзможни гадини. И най-ужасната — съдия Феърфут.
Той настъпи Реналд и когато войникът се обърна възмутено, нареди строго:
— Бегом, войнико! Нямам време за бавене!
Реналд веднага ускори ход.
Стигнаха до голямо помещение. Там имаше трима войници, единият въоръжен с мускет. Другите двама бяха с празни ръце, но Робърт беше убеден, че и те са въоръжени. За това жалко гранично село войниците от Джилмайкъл бяха забележително бдителни и добре подготвени. Робърт предположи, че съдия Феърфут се бои от омразата на местните хора и е въоръжил войниците си за в случаи, че някому хрумне да се отърве от него.
Реналд отиде при войника с мускета и тихо му каза нещо. Отговорът се чу съвсем ясно.
— Да не си луд? Ако сляза долу и му попреча, ще ми струва живота. Нали знаеш какво прави с дамите, които доставяме в крепостта. Останете тук. Ей сега ще я чуем да пищи.
Още докато мъжът говореше, Робърт пусна чантите от седлото си на пода. Наведе се, усмихна се на мъжете и светкавично прецени позициите им. После отвори чантите.
Точно когато младият пост каза последната дума, Робърт се изправи с по един нож във всяка ръка. Първият полетя към най-опасната цел — мъжа с мускета. Вторият, насочен към Реналд, го улучи в гърлото.
Двамата се свлякоха на камъните. Робърт извади от ръкава си трети нож, готов да се хвърли върху другите двама войници, но спря като вкопан — в ръката на Реналд блесна пистолет.
Щастието го бе напуснало.
От гърлото на Реналд течеше кръв, дишането му беше свирепо, но погледът, който прониза Робърт, вещаеше смърт.
Не можеше да умре точно сега. Кларис имаше нужда от него. Хвърли се настрана и в този миг в стаята отекна мускетен изстрел.
Робът се изправи бързо. Реналд беше мъртъв. Главата му беше натрошена от мускетния изстрел. В гърлото на другия пост беше забит нож. Робърт не беше стрелял с мускета, нито беше метнал ножа си.
Той се завъртя рязко и впи поглед във вратата.
Там стоеше непознат мъж. Едър, много слаб, с тъмна коса и неразгадаеми очи. Изцяло облечен в черно, с почернено лице. Това беше мъжът, проникнал в крепостта с въже. Движеше се като човек, който знае какво прави. Беше извършил точно това, което щеше да стори Валдемар, ако беше с приятеля си. Въпреки това Робърт беше готов да го убие веднага.
Непознатият хвърли пушещия мускет и насочи пистолета си към последния пост.
— Бъдете така добър да го вържете — помоли той. Хладният му глас имаше същия акцент като на Кларис. — Аз ще взема ключовете. Нямаме много време.
Очевидно беше на страната на Робърт.
Само че граф Хепбърн не обичаше непознати съюзници. Обикновено те преследваха собствена цел. Извади въжето от чантата си и рече:
— Благодаря ви, но кой, по дяволите, сте вие?
— Не ме ли познахте?
Робърт го погледна по-внимателно. Естествено.
— Преди бала обикаляхте къщата ми. Вие сте човекът, когото се опитах да уловя и не успях.
— Какво е това, по дяволите? — Съдия Феърфут свали юмрука си, но продължи да стиска Кларис за гърлото. — Ако онези идиоти са изпразнили мускета по невнимание, ще им отрежа яйцата и ще ги опържа в тигана.
Кларис виждаше звезди пред очите си.
— Вече ви казах — изрече дрезгаво тя. — Това е лорд Хепбърн.
Феърфут я стисна още по-силно за гърлото и тя изхърка. Сигурно щеше да я смачка. В погледа му светеше злоба, очите изглеждаха като тъмни дупки на мършавото лице. В следващия миг я пусна също така внезапно, както я беше сграбчил.
Тя пое шумно въздух. Дробовете й пареха, но трябваше да ги напълни с кислород.
Той беше дошъл да я изнасили. По-добре смърт, отколкото безчестие — щеше да каже баба й. Но през целия си дълъг царствен живот никой не бе посмял да души или да бие баба й. Никой мъж не я бе накарал да разбере, че го обича и че е готова да понесе най-страшното само за да го види отново. За съжаление Феърфут не се трогна особено от хапливите й забележки за подлост и импотентността си. Не оцени по достойнство и подигравателното й уверение, че Робърт ще дойде и ще му извие мършавия врат. После обаче, без всякакво предизвестие, я сграбчи и я стисна за гушата. Ако не беше изстрелът…
