— Права си, скъпа сестричке. Никога не е бил нещо повече от ловец на лисици.
Тя изчака, докато брат й се осведоми от ратайчетата къде чака оседланият Блейз.
— Мислех си… — започна нерешително.
— Мислила си, че зад красивата външност на Кори се крие нещо като дух? Нито искрица. Той е суетен и егоцентричен, несъобразителен и е свикнал жените да падат в краката му. — Робърт влезе в обора. — Но има и добри качества. Мога да кажа в негова защита, че в сърцето му няма и капчица фалшивост. Ако ти е разказвал ловните си истории, значи се е влюбил безсмъртно в теб.
— Може би, но аз не съм влюбена в него — отговори с безразличие Милисънт.
Пепърдей още се мъчеше с Блейз. Жребецът не позволяваше да го докосват други мъже, освен Робърт.
Лордът взе фойерверките от ръцете на чакащия лакей и ги прибра в чантата.
— Мислиш ли, че Кори ще поиска ръката ти? — попита през рамо той.
— Вероятно. Но аз не искам да се омъжа за него. Или поне не сега.
Робърт стигна с две крачки до Пепърдей и му махна да се отдалечи.
— Какво смиташ да правиш? — попита с интерес той, докато стягаше ремъците на седлото.
— Смятам да взема Прюдънс и да отидем в Единбург. — Милисънт му подаде юздата. — Там има много повече възможност. Прюдънс ще се забавлява, а аз ще се запозная с тамошните мъже.
Докато слагаше юздите на Блейз, Робърт се питаше дали Милисънт се е променила буквално за една нощ или винаги е била такава, само че не е знаела как да живее според истинското си аз. Метна чантите на седлото и се обърна към нея:
— Значи искаш да се омъжиш за някой, който ти харесва повече от Кори?
— Имам свое състояние, нали знаеш? Може би никога няма да се омъжа. — Тя го целуна по бузата. — Не мога да повярвам, че си още тук. Хайде, тръгвай най-после! Трябва да спасиш принцеса Кларис. Съдията е негодник и иска да й причини зло. И бъди сигурен, че след тази история вече никой няма да смята полковник Оугли за герой. Аз ще се погрижа.
Робърт се метна на седлото и излезе в галоп от двора. Милисънт вдигна ръка за довиждане и извика подире му.
— Върни Кларис у дома!
Кларис седеше на желязната кушетка в крепостта на Джилмайкъл, вдигнала колене към гърдите си, и се питаше дали плъховете ядат принцеси.
Вероятно. За съжаление.
Още по-лошо беше, че умираше за сън. От залавянето й бяха минали ден и половина и нито за миг не бе затворила очи.
Излезе от Фрея Крегс на гърба на жалка кранта, набавена от полковник Оугли, в ада да иде дано! Духаше силен вятър, лееше се дъжд. Ръцете й бяха вързани отпред, сякаш беше опасна криминална престъпница, способна да избяга от цяла рота въоръжени английски войници.
Прекараха нощта в малка страноприемница в Стоор, градче точно зад английската граница. Очевидно Оугли и Феърфут се надяваха границата да ги предпази от гнева на Хепбърн.
Жалки глупаци!
През нощта полковник Оугли се прояви като достоен армейски командир и герой от полуострова. Похвали се със заслугата, че е открил истината за една фалшива принцеса и я е предал на правосъдието. Поиска отделна стая за нея в страноприемницата, заключи я вътре и не изпусна ключа от ръката си. Каква чест! Наистина, тя не можеше да избяга, но и съдия Феърфут не можеше да влезе при нея. Начинът, по който в гледаше и опипваше, й вдъхваше див ужас.
На следващия ден полковник Оугли си замина. Смяташе да вземе жена си и двамата да продължат триумфалното шествие през балните зали и провинциалните имения. Кларис го мразеше от дън душа, но като видя жадните погледи на съдия Феърфут й се дощя да изтича след полковник Оугли и да го помоли за милост.
Милост от човека, когото бе измамила? Каква глупост! Тъкмо тя беше добре запозната с лабилността на мъжкото самочувствие.
Препускането от Стоор до Джилмайкъл не продължи дълго. Отведоха я право в крепостта. С подигравателен смях съдия Феърфут й показа бесилката, която се издигаше в средата на двора.
Кларис се направи, че не го е чула.
Светлината на единствената свещ разкриваше само част от прастарите сиви камъни, зеленясалите решетки похотливите погледи на стражите. Слънцето беше като осветление. Килията й, както бе съобщил Феърфут, се намираше в горната част на затвора и беше запазена за високопоставени престъпници. Слънцето правеше тясното помещение някак по-уютно. Поне виждаше къде се намира: влажни каменни стени, влажен каменен под, малък прозорец високо в зида, желязна кушетка с опънати въжета и избелял матрак, нощно гърне и кофа с вода. За затвор не беше чак толкова лошо.
Най-доброто беше, че Феърфут заповяда на стражите да прережат въжетата, които стягаха китките й. Заключи я в килията и я остави сама. Това я направи по-щастлива от всички други затворници взети заедно. Засега не се налагаше да търпи присъствието му.
След като огледа внимателно малката си килия, тя забеляза, че прозорецът е твърде високо, за да стигне до него. А когато седна на кушетката, установи, че в тази част на затвора няма други затворници. Не чуваше дори стражите в другия край на коридора. Затворът изглеждаше абсолютно празен. Тишината късаше нервите й, но й даваше и време да размисли. Какво ли беше да увисне човек да бесилката и да се задуши… Мили боже! Не биваше да си пълни главата с такива мисли. Часовете минаваха, но никой не се сети да й донесе нещо за ядене. Извика няколко пъти, но никой не й отговори. Никой не я чуваше. Беше съвсем сама.
В килията скоро притъмня. Когато слънцето залезе, падна черен мрак. Беше толкова тъмно, че тя притискаше ръце върху очите си, за да се увери, че наистина се отворени.
Тъмнината изостри слуха й. Чуваше шумоленето на хлебарките, цвърченето на плъховете. Тракането на собствените си зъби. Беше й студено, умираше от страх, тялото й жадуваше за почивка. Нямаше дори одеяло. Слава богу, че Ейми беше избягала тъкмо навреме!
Ако Робърт беше там…
Кларис копнееше за любимия си, но нямаше представа къде е той.
Дали вече се е върнал от Единбург и е разбрал, че са я арестували? Или е решил, че тя е избягала от страстта, която ги свързваше? Може би я смяташе за страхливка, изчезнала без дори да си вземе сбогом?
Каква абсурдна представа! Робърт знаеше всичко, което се случваше в земите му. Старците ще му разкажат за неуспешното й бягство, той ще се метне на коня и ще препусне към нея.
А може би не? Той бе отнел девствеността й. Тя бе изпълнила всичко, което се очакваше от нея, маскарадът се бе увенчал с успех, Валдемар беше свободен. Може би той вече нямаше нужда от нея и щеше да я остави на съдбата й? Възможно ли беше това?
Нито веднъж не беше казал, че я обича. Никога не я беше помолил да му стане жена. Даже не й каза дали иска да я задържи като своя любовница — решение, което бе дошло в главата й изненадващо бързо. Вероятно това беше най-разумният аранжимент за една принцеса, влюбена в мъж, за когото не можеше да се омъжи.
Естествено, тя отхвърли тази възможност като недостойна, но дори сега не спираше да мисли за нея. Главата й беше пълна с глупави мисли.
Същата тази глава, която натежаваше и бавно се отпусна върху коленете й. Кларис заспа.
Какво я събуди?
Шумоленето и цвърченето бяха престанали. Някъде много далеч — вероятно в другия край на коридора — се затръшна метална врата. Кларис скочи. Краката й се бяха вкочанили и тя се олюля. Кръвта потече бавно към стъпалата и тя се раздвижи неспокойно. Надежда стопли студеното й тяло и тя престана да трепери.
Може би беше Робърт?
