Който си ляга с кучетата, се събужда с бълхи.
Когато на следващата сутрин наближи Макензи Мейнър Робърт мислеше със задоволство за пръстена в чантата на седлото си. Не беше сигурен, че прекрасното украшение ще е достатъчно да склони Кларис да се омъжи за него, особено след случилото се последната нощ, но… на него му харесваше. По-точно, никога не се беше чувствал така добре.
Ако беше честен, не можеше да твърди, че съжалява. Не и като си спомнеше колко прекрасен бе вкусът й, или как се движеше под него, или как влажната, гореща утроба се сключваше около пениса му… обхващаше го като ръкавица и го милваше… Изпод копитата на Хелиос хвърчеше чакъл. От листата на дърветата падаха едри капки дъжд и главата му вече беше мокра. Най-сетне Робърт видя Макензи Мейнър и си пожела блещукащите камъни на пръстена да отклонят вниманието на Кларис достатъчно дълго, докато той успее да я убеди в необходимостта да се омъжи за него. Колко странно — да се чувства несигурен, едва ли не страхлив пред човек, за чието съществуване преди седмица дори не е подозирал. Да, само за няколко дни Кларис се бе промъкнала в сърцето му и се беше настанила там трайно и завинаги.
Къщата се появи на височината и той пришпори Хелиос.
Да, Валдемар беше прав. Той обичаше Кларис. Обичаше я повече от всичко на света.
Когато слезе пред стълбището към главния портал на Макензи Мейнър, Милисънт отвори вратата с трясък и се втурна към него. Едва бе стъпил на земята, когато тя стигна до него и го сграбчи за ризата.
— Къде беше толкова време?
Нямаше смисъл да я лъже.
— Бях в Единбург. Сбогувах се с Валдемар.
— И ме остави сама да защитавам принцеса Кларис. Лошо решение, Робърт, много лошо решение!
Той разбра веднага. Бе станало нещо ужасно, Оугли? Сигурно Оугли!
— Разкажи ми всичко. — В гърдите му лумна такъв гняв, че едва можеше да говори.
— Арестуваха я.
Робърт хвърли поглед към двойната врата, където стоеше Прюдънс и изглеждаше объркана и нещастна.
— Полковник Оугли намерил онзи съдия от Джилмайкъл — продължи задъхано Милисънт.
Робърт разбра, че не бива да губи нито секунда. Подаде юздите на главния коняр Пепърдей, който бе дошъл да го посрещне, и нареди:
— Оседлай ми най-бързия кон в обора. — Хелиос беше препускал дълго и имаше нужда от почивка. Нямаше да стигне до границата.
— Тук е Блейз, милорд.
Робърт го изгледа остро.
— Как така съдията не го е взел?
— Принцесата го оставила в обора на Фрея Крегс. Собственикът ме уведоми — обясни Пепърдей. — Веднага отидох и си го прибрах.
Хепбърн кимна одобрително. Нямаше какво да говорят повече.
— Тогава оседлай Блейз.
Пепърдей се втурна към оборите.
— Веднага, милорд! — извика той през рамо. — Жена, която язди така добре като нейно височество, не заслужава да умре на английска бесилка!
Робърт грабна чантите от седлото си и забърза към спалнята си. Милисънт и Прюдънс го следваха по петите. Все едно беше получил поредната заповед за бърз марш. Знаеше какво трябва да направи.
Изпразни чантите на леглото и отвори сандъка. Избра остър нож и дълго, здраво въже. После пистолет. Още един нож. Набор от куки.
Ръцете му трепереха, по челото му се стичаха вадички пот.
— Робърт? — обади се Прюдънс с треперещ глас. — За какво са ти толкова много ножове?
Изненадан, той вдигна глава. Не бе забелязал, че сестрите му са го последвали.
— Аз умея да си служа добре с ножове.
— Аз пък си мислех, че си добър в юмручния бой — усмихна се Милисънт.
— Добър съм. — Въпреки това щеше да е много по-добре, ако Валдемар беше с него. Освобождаването на затворник беше задача за двама мъже. Но този път щеше да се справи сам — или да загине. Не, в никакъв случай! Ако го убиеха, Кларис щеше да увисне на въжето. Той се огледа.
— Останаха ли няколко фойерверки?
— Да. — Милисънт отиде до вратата и заповяда на чакащия лакей да ги донесе.
— За какво са ти? — полюбопитства Прюдънс.
Робърт се обърна към малката си сестра. Лицето й беше съвсем бяло, тя хапеше устните си, а очите изглеждаха твърде големи на уплашеното лице.
— Смятам, че малко фойерверки ще ми послужат добре. — Той отиде при нея и я помилва по бузата. — Не се притеснявай, ще се справя.
Прюдънс изхълца, обърна се и побягна.
Пръстенът!
Робърт го извади и го напъха най-отдолу в чантата на седлото. Ще го даде на Кларис, след като я измъкне от затвора. Първо трябва да спаси живота й. Не беше сигурен как тя ще реагира на предложението му, но със сигурност ще поиска да се отблагодари на човека, който току-що я е спасил от смъртна опасност. Но той не искаше благодарност от Кларис. Искаше любовта й. Въпреки това се надяваше, че благодарността ще наклони везните в негова полза.
— Само ти можеш да я освободиш. — Милисънт беше абсолютно сигурна в брат си.
— Ще я освободя. — Робърт метна чантите на рамо и се запъти към стълбата, която водеше към оборите.
Милисънт тичаше след него.
— Ти си извършил всички геройства, които полковник Оугли е описал в книгата си, нали?
— Може би.
— Значи можеш да я спасиш. Ще го направиш ли?
— Може би. — Робърт се опитваше да си припомни как изглежда затворът в Джилмайкъл. — Зависи къде са я затворили. Аз играя с подправени карти, а те имат всички козове.
При следващите думи на Милисънт придружаващите ги лакеи се спогледаха ужасено.
— Не може ли някой от мъжете да те придружи? — полита тя. — Ако искаш, аз ще дойда с теб и ще ти помагам.
Предложението й беше наистина трогателно.
— Не, мила, не. Никой не може да ми помогне. Работата е мръсна и болезнена и… — За първи път, откакто бе слязъл от седлото, обърна внимание на сестра си. Безличното сиво пате бе изчезнало окончателно. Милисънт изглеждаше красива и блестяща като в нощта на бала. — Кори сигурно е загубил ума си по теб?
— Да. — Гласът й прозвуча неочаквано рязко. — Поне така предполагам.
— Какво е станало? Да не ти е направил нещо?
Милисънт вървеше редом с него, без да се оплаква от дългите му крачки.
— Каза ми, че няма ла си замине, докато не се върнеш. Бил длъжен да остане тук и да ме подкрепя в трудните часове. — Очите й засвяткаха опасно. — Все още не мота да разбера какво общо имат с обещаната подкрепа подробните разкази за ловните му успехи и фактът, че ходи подире ми като кученце.
Докато бързаха към оборите, мрачното лице на Робърт постепенно се разведри. Сестра му беше страхотна жена.
— Кори не е нищо повече от един грамаден, обикновен… ловец на лисици — заключи тя. Очевидно старият му приятел беше изпаднал в немилост и нямаше надежда положението да се промени.
