Трепкаща светлина на свещ освети коридора и Кларис изтича до вратата, пренебрегвайки плъховете. Притисна лице към решетките, за да поеме колкото може повече от светлината. Искаше да се окъпе в светлина, да я приеме в сърцето си и да я съхрани, за да осветява дългите мрачни часове, които й предстояха. Пламъчето се издължи, затрепка по стените. Свещ в ръката на мъж.
Кларис се отдръпна като опарена.
Съдия Феърфут. Изисканото мършаво лице беше обезобразено от ужасяваща усмивка.
Кларис се разтрепери отново, по-силно отпреди. Умираше от студ. Умираше от глад. Нямаше сили да се защитава. Беше двайсет сантиметра по-ниска от него и тежеше поне трийсет килограма по-малко. Той беше дошъл да я изнасили.
Знаеше, че Феърфут се наслаждава на този вид злоупотреба, както се наслаждаваше на всички начини да измъчва бедните и слабите.
Тогава в главата й пламна увереност; по-ярка и по-гореща от слънцето в зенита му. Робърт Макензи ще дойде и ще я спаси! Разбира се, че ще дойде! Няма никакво значение дали я обича, дали ще се ожени за нея или ще я остави в дома си като любовница. Няма никакво значение даже да й се е наситил. Тя беше гостенка в неговия дом, двама заслужаващи презрение негодници я бяха отвели насила от неговото село. Чувството му за чест изискваше да й се притече на помощ. Робърт ще дойде и ще я спаси!
Освен това й бе обещал, че маскарадът ще има щастлив край, а полковник Оугли го бе обвинил в лъжа. Ако имаше нещо, което Кларис знаеше със сигурност и на което можеше да разчита в този лабилен свят на суетни дами и жестоки съдии, то беше, че лорд Хепбърн е човек на честта. Неговата чест изискваше да й се притече на помощ и да я спаси.
Ключът изскърца в ръждясалата ключалка, вратата се отвори.
Кларис се изправи.
Когато Феърфут влезе в килията, тя го посрещна с подигравателна усмивка. Трябваше да използва единственото оръжие, което притежаваше. Поздрави мъчителя си с безмилостна подигравка, подчертавайки всяка дума:
— Чудя се как сте посмели да дойдете тук. Лорд Хепбърн ще се появи ей сега и ще ви нареже на малки парченца. А аз ще гледам.
29
Светът отива в ада на ръчна количка, затова най-добре се облегни удобно и се наслаждавай на пътуването.
Робърт профуча по подвижния мост над сухия ров, извади от чантата на седлото парче желязо и почука нетърпеливо по грамадната дъбова врата.
Докато чакаше, той оглеждаше внимателно високата, заплашителна крепост на Джилмайкъл. Как да намери Кларис в този дяволски затвор. Не стига, че беше нощ, ами и не бе получил нито една достоверна информация за крепостта. Знаеше само, че е построена преди четиристотин години, за да пази английската граница от шотландски мародери. Джилмайкъл беше като всички английски крепости. Голяма. Непобедима. Недостъпна.
Самият Джилмайкъл беше сравнително малко селище. Вероятно в крепостта нямаше много затворници, което означаваше, че и стражите не са много на брой. Щеше да ги обезвреди и да намери Кларис. С божията помощ щеше да я изведе от крепостта и да препуснат към къщи още преди проклетият съдия да е забелязал бягството й.
След това щеше да се върне и накаже мръсното английско куче. Неволно стисна ръце в юмруци. Но това удоволствие ще почака, докато не прибере Кларис на сигурно място в Макензи Мейнър. Ако Феърфут й е сторил зло, ще умре по най-болезнения, най-унизителния начин, който човек може да си представи. Робърт знаеше, че можа да разчита на въображението си.
Почука отново. Дървото приглушаваше шума, но в къщичката на пазачите със сигурност имаше някой.
Ако Валдемар беше с него, в този момент вече щеше да се катери по крепостната стена, вързан с въже, а после да мине като сянка по коридорите. Да намери Кларис, да я изведе от килията и при нужда да покрива гърба на Робърт по време на бягството. Винаги беше по-добре в затвора да проникнат двама души, но днес нямаше избор. Валдемар беше на път към Лондон. Към свободния живот. В сравнение с усилията, които бяха положили, за да му върнат свободата, това тук изглеждаше като детска игра.
Робърт усещаше липсата на приятеля си по-силно, отколкото беше очаквал. За момент му се привидя, че по крепостния зид наистина се катери мъж, привързан с въже. Тъкмо когато щеше да отстъпи назад, за да огледа по-внимателно стените, малкото, защитено с решетка прозорче се отвори.
— Какво търсите тук по това време? — изръмжа дълбок глас — Не знаете ли, че има забрана за влизане?
— Вашите глупави забрани не ме интересуват — отговори презрително лордът. — Не знаете ли кой съм аз?
— Не… — Пазачът огледа подозрително нощния гост. На фона на идващата от къщичката на пазачите светлина Робърт видя пред себе си истински колос с необикновен ръст и маса. Очевидно трябваше да продължи да блъфира.
— Аз съм полковник Оугли. Сигурно сте чували за мен.
— Не… — Пазачът буквално изплю думата.
— Аз съм героят от Иберийския полуостров. Там извърших невероятни геройства и ме окичиха с ордени. Спасих живота на стотици английски войници. Именно аз залових фалшивата принцеса, която днес бе доведена в крепостта.
Едрият пазач се почеса по главата.
— Не сте вие. Бил е съдия Феърфут.
Жалък лъжец!
— Познавате ли съдия Феърфут?
— Да, нали работя за него.
— Тогава знаете истината.
Грамадният мъж се почеса отново по главата и след известно време очевидно схвана смисъла на казаното, защото кимна бавно.
— Да. Вие сте хванали момичето. И какво сега?
— Искам да отида при нея. Веднага.
— Вие и всички други…
— Какво означава това? — попита Робърт, треперещ от нерви.
— В момента съдия Феърфут е при нея.
За момент гневът заплаши да го надвие. Феърфут бе побързал да се наслади на плячката си и щеше да плати с живота си. Все пак се овладя и се обърна отново към едрия пазач.
— Как така Феърфут е започнал без мен? — изфуча вбесено той и размаха желязото в ръката си. — Да знае, че ще му отрежа яйцата! Откога е при нея?
Мъжът за пореден път се почеса по главата.
— Откакто камбаната удари за последен път.
Робърт удари с желязото по вратата.
— Отваряйте вратата! Веднага!
Най-после авторитетът му направи впечатление на пазача. Той затвори с трясък малкото прозорче и след няколко секунди тежката желязна врата се отвори с жално скърцане.
— Браво на теб! — похвали го Робърт и мина покрай него. Можеше само да се надява, че няма да проверят чантите на седлото му. — Отведи ме при затворницата!
