— Но ако не се върнете във вашето кралство, можете да правите каквото искате. — Джилбърт се наведе към нея. — Например да си останете стара мома и да живеете в селска колиба.
Ейми искаше точно това — поне така пишеше в писмото й. Искаше да си изкарва прехраната, като шие красиви рокли за заможни жени.
— А може и да се омъжите за заможен човек — предложи Хенри — и да живеете щастливо до края на живота си.
— Да, за богат и изискан мъж от благороден произход. — Хамиш размаха ръце. — Какво ще кажете за някой… граф?
Намеренията им бяха ясни. Внезапно Кларис бе осенена от идея. Този път не мислеше за Ейми, а за самата себе си. Ако тя, Кларис, не беше принцеса, какво щеше да направи? Ако не я чакаше страната й, отговорността й? Ако можеше да си избере съпруг, без да обръща внимание на произхода му? Ако можеше да бъде просто Кларис, без титлата, която й тежеше и я задължаваше… Веднага си помисли за Робърт. Ако не беше принцеса… и ако той не беше шотландски граф…
— Според мен принцесата трябва да има свободата да следва сърцето си — заяви твърдо Хамиш.
— Принцесата дължи на своите хора щастлив край — подкрепи го Бенет.
— Женски — пошегува се Хенри.
— Дръж си устата! — изсъска Бенет. — Не виждаш ли, че тя мисли?
Робърт беше любовта на живота й. И заради тази любов бе постъпила егоистично. Беше се поддала на желанието — неговото и своето — и беше спала с него. При това беше събудила в тялото и сърцето си жажда, за чието съществуване не подозираше. Двамата поотделно бяха нещо особено, но заедно бяха много повече. Бяха щастливи. Бяха едно.
Кларис погледна замислено писмото в ръката си и изглади смачканата хартия. По бузите й потекоха сълзи.
Сега не беше време да мисли за себе си!
Старците я заобиколиха и смутено я потупаха по гърба.
— Няма нищо, няма нищо.
— Така е по-добре.
Може би имаха право. Може би така наистина бе по-добре. Ейми не искаше да я намерят. Ако Кларис тръгнеше да я преследва и я намереше, Ейми щеше да откаже да се върне с нея и тя не можеше да я принуди. Не искаше да я принуждава. Искаше Ейми да има това, което желае. Ако това беше цената за свободата й, Кларис трябваше да застане пред баба си и да заяви, че не знае какво е станало със сестра й и къде се намира в момента.
От друга страна обаче… това означаваше, че щом Ейми иска свобода, а никои не знае къде е Сорша, Кларис е длъжна да изпълни дълга си. Да се върне в Бомонтен. Да се омъжи за принца, избран от баба й. Да му роди синове, наследници на трона.
Не можеше да остане при Робърт. Заради Ейми. За да помогне на сестра си, трябваше да напусне Макензи Мейнър и да си отиде, без да се обърне. Може би всяка нощ щеше да плаче във възглавницата си, дори след петдесет години, но това беше един от товарите, които принцесите трябваше да носят.
Тя изпъна крехките си рамене.
— Е, добре. Взех решение.
— Знаех, че ще се присъедините към нашето мнение — заяви сияещият Хенри.
Откъм моста се чуха викове.
— Струва ми се, че тя не вижда нещата като нас — възрази Джилбърт, който я наблюдаваше внимателно.
— Но тя трябва да разбере, че любовта е по-важна от всичко друго — намеси се Томас.
Виковете се засилваха. Кларис не им обърна внимание.
— Има различни видове любов — каза тихо тя. — И един от тях е любовта към дълга и честта. Лорд Хепбърн познава тази любов. Аз също.
Виковете станаха толкова шумни, че тя се обърна. Те проникнаха дори в ушите на глухия Хенри и той завъртя глава. Крясъците не бяха приятен шум. Пронизителни и гневни, те накараха Кларис да се изправи.
Старците излязоха напред и се опитаха да различат кой идва през моста. Пръв тичаше мъжът, който се бе подиграл с Кларис и се бе обзаложил на десет фунта, че тя не може да направи Ейми красива. А после бе изчезнал, за да не плати дълга си. Как му беше името?
Хамиш се изплю сърдито.
— Мирише ми на неприятности — заяви той презрително. — Това е малкият Били Макбейн.
Били размахваше юмруци и лицето му изразяваше триумф. Зад него маршируваха войници. Английски войници. А зад Били крачеше… Господи!
Кларис се олюля.
Зад Били крачеше съдия Феърфут, човекът, от когото бе откраднала Блейз. Едър, елегантен мъж който носеше службата си като наметка. С жестока усмивка на кръглото лице.
— Английски негодници — изрева Хенри, но междувременно десетки души викаха един през друг и гласът му заглъхна в общата врява.
— Дошли са за мен. — Кларис си заповяда да не изпада в паника. Беше попадала и в по-лоши ситуации. — Мен търсят.
Старците изобщо не изглеждаха шокирани. Никои не я попита какво е извършила.
— Тогава трябва да ви махнем оттук — отговори веднага Бенет, — преди кралската ви личност да е паднала в мръсните им лапи.
Няколко души от селото, повечето жени, тичаха след войниците. Англичаните бяха въоръжени с мускети и изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да стрелят в навалицата.
— Ще минете през задната врата на кръчмата. — Хамиш въведе Кларис в тъмното помещение. — Ще тръгнете по уличката.
Сърцето на Кларис биеше като безумно. Винаги се беше страхувала от това и сега кошмарът й ставаше действителност.
— Не се плашете, Ваше височество — окуражи я Джилбърт. — Ще ги пратим в обратната посока.
Кларис погледна отново към наближаващите войници. Преглътна и кимна.
— Благодаря ви. — Влезе в кръчмата, обърна се за миг и отново извика: — Благодаря ви!
Зарези вратата и се запита как да си вземе Блейз. Не можеше да го оседлае, но щеше да се метне на гърба му и да препусне без седло. Да мине по страничните улички и да се върне в Макензи Мейнър.
Не. В никакъв случай. Ако се върнеше в Макензи Мейнър, съдия Феърфут щеше да се появи там, за да я обяви за престъпница и да каже на дамите, че са били измамени. И броят на неприятелите й щеше да се увеличи.
Освен това Робърт не беше там. Нямаше кой да я спаси.
И най-важното. Не можеше да се скрие при Робърт. Нито сега, нито друг път. Никога.
Отвори задната врата и огледа тясната уличка. Не видя никого. Войниците не знаеха къде да я търсят. Никой не беше дал заповед да се обкръжи селото.
Кларис излезе на улицата и тихо затвори вратата зад гърба си. Вятърът свиреше между къщите, рошеше косите й и я пронизваше до кости. Тя се уви в наметката си, сведе глава и затича към ъгъла.
Ако имаше късмет, щеше да изчезне, още преди съдия Феърфут да е забелязал, че не е в кръчмата. Преди да падне в мръсните му лапи, за да я изнасили и да я обеси публично. За да даде пример на всички жени в областта, които не се подчиняват на мъжете.
Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се справи. Увереността й нарастваше с всяка крачка. Щеше да успее.
Зави зад ъгъла като фурия.
И попадна право в ръцете на полковник Оугли.
28
