добре врабче в ръката, отколкото гълъб на покрива.
Хепбърн го изгледа смаяно.
— Какво искаш да кажеш?
— По-добре красив и богат граф, който се мята безпомощно на въдицата, отколкото принц, когото тепърва трябва да хване.
Капитанът на кораба им извика, че е крайно време да се качват, и Валдемар му махна.
— Трябва да вървя, приятелю. Не знам какво още да кажа. Само едно: благодаря ти. Задължен съм ти. — Той прегърна Хепбърн доста тромаво, пусна го и изтича по стълбичката. Качи се на кораба и се наведе през релинга. — Запомни какво ти казах! Истинската принцеса от приказките ще последва своята истинска любов, не някакъв си принц с чорапогащник и красива фризура, когото не познава. Принцеса Кларис е твоя, трябва само да я вземеш. Попитай я и ще видиш!
27
Господ ни праща трудностите като морален стимул.
Кларис се събуди с чувството, че трябва да бърза. Не бе изпитвала такова чувство, откакто… никога не бе усещала подобно нещо. Защото никога досега не беше занемарявала задълженията. Опита се да се успокои и облече костюма за езда в черно и червено. Не се бяха виждали само три дни. За толкова кратко време не бе възможно Ейми да е изпаднала в трудно положение.
Обаче Ейми бе дошла в Макензи Мейнър, защото искаше да говори за нещо важно, а Кларис не й обърна внимание. Ейми беше само на седемнайсет години, още почти дете, и като нищо можеше ла изпадне в трудно положение за три дни. Да, малката й сестра често си навличаше неприятност. Трябваше веднага да отиде при нея. Да се увери със собствените си очи, че е добре.
И да се види с някои хора от селото. Бе обещала на старите джентълмени пред кръчмата да поиграят на домино, а на жените — да им даде съвети как да изглеждат по-добре. След като се убедил че Ейми е добре, ще направи и това. Една принцеса никога не нарушава дадената дума, напомни си Кларис макар че в последно време тя изобщо не се държеше като принцеса. Държеше се като жена, пламнала от любов.
Както четкаше косата си, тя спря насред движението и притисна длан към челото. Какви бяха тези мисли?
Баба й сигурно щеше да каже, че не е важно какво е помислила, а какво мисли сега.
Трябваше да престане. Веднага. Тя беше влюбена. Обичаше един шотландски граф. Обичаше без надежда за бъдещето, без да има дом, без да има нищо, освен страстното си отдаване на мъж, които грижливо пазеше мислите си от нея. И сега не знаеше какво мислеше той. За нея, за тях двамата, за всичко.
Сама се беше поставила в това положение и сега не знаеше как да се освободи. Затова пък знаеше нещо друго, също така важно: трябваше да отиде при Ейми, и то веднага.
Дамите и джентълмените, които бяха танцували и пирували до сутринта, още спяха дълбоко, макар че беше почти обед. Кларис излезе тихо от къщата и забърза към оборите. Блейз я поздрави с радостно цвилене и само след минута препускаше весело по пътя към Фрея Крегс. В сърцето й цареше паника.
Шотландското слънце явно беше добре настроено към семейство Макензи, защото бе гряло цели четири дни — докато пристигаха гостите и траеше празненството с всичките му тайни и явни интриги и маскаради. Сега обаче слънцето се криеше зад сиви облаци, които предвещаваха буря и дъжд. Вятърът развя воала на шапката й, опари бузите и затрудни напредването й, защото постоянно променяше посоката си и плашеше Блейз.
Когато копитата на жребеца изгърмяха по моста към Фрея Крегс, селото изглеждаше спокойно. Макар че беше различно от преди няколко дни, видът му събуди в сърцето й пламенен копнеж. Тук бе срещнала Робърт, мъжа на живота си. В първия миг се уплаши от него. Усети могъщата му привлекателна сипа, стресна се от мрачното му лице. Сега усещаше болезнено липсата му и искаше той да се върне колкото може по-бързо от Единбург, за да даде отговор на въпросите, които я преследваха.
Обичаше ли я той или само се наслаждаваше на една временна връзка?
Пазарът на Фрея Крегс беше раздигнат. Няколко мъже се бяха събрали пред паметника и си приказваха. Една жена носеше две кофи вода от кладенеца. Възрастните мъже, увити в шалове, седяха пред кръчмата, без да се притесняват от вятъра, и й махнаха сърдечно. Тя отговори на поздрава и им прати въздушна целувка, но се запъти право към шивачницата на мистрес Дуб. Мъжете й извикаха нещо и след кратко колебание тя реши да поговори първо с тях. Знаеше, че най-много след десет минути Ейми ще узнае за пристигането й в селото. Може би трябваше да й даде време да се подготви за предстоящия разговор.
„Принцесата е в града“ — ще й каже мистрес Дуб. Дали Ейми веднага ще изтича навън, за да я види и да говори с нея? Или ще се скрие в най-тъмния ъгъл на шивачницата, ще се нацупи и ще чака Кларис да отиде при нея?
Горката Ейми. И горката Кларис която напразно се стараеше да угоди на всички. Май нямаше никакъв шанс.
Тя отведе Блейз в обора на кръчмата и го връчи заедно с шепа монети на конярчето с нареждане да го прибере в топъл бокс и да го изчетка.
След това отиде пред кръчмата и поздрави сърдечно петимата старци. Те заслужаваха цялото й внимание.
Когато принцесата се приближи, петимата се надигнаха с мъка и се поклониха.
— Хамиш Макуин, Хенри Макълох, Джилбърт Уилсън, Томас Мактавиш, Бенет Мактавиш — поздрави ги поименно Кларис.
— Нейно височество е запомнила имената ни! — извика щастливо Хенри. Полуглух той говореше най- високо от всички.
— Но разбира се! — Тя успя да хване Джилбърт за ръкава, за да не забие нос в масата, и го настани на стола. — Аз държа да запомням имената на добре изглеждащите джентълмени, с които ме запознават.
Старците засияха.
— Сигурно сте дошли да поиграем домино? — осведоми се Томас.
Тя му помогна да се настани на стола и поклати глава.
— За съжаление не. Днес съм малко разсеяна и няма да бъда достоен противник.
Томас потърка ръце и пергаментовата му кожа заскърца.
— Толкова по-добре.
Кларис се засмя и го заплаши с пръст.
— Ужасен човек! — Много харесваше гласовете им. Звучаха дрезгаво от старостта, но бяха затоплени от шотландския акцент. Някой ден и Робърт щеше да говори като тях. Дали тогава щеше да е до него, за да го чуе?
— Изглеждате тъжна, Ваше височество. — Хамиш задърпа ръкава на ампутираната си ръка. — Какво се е случило?
Безопасните игли се бяха отворили и той не беше в състояние да се справи с една ръка. Кларис го погледна право в очите.
— Мистър Макуин, ръкавът ви е разкопчан. Ще позволите ли да ви помогне? — Без да чака отговор, тя посегна, загъна ръкава и закопча безопасните игли. — Ако ми донесете ризите си, ще им зашия копчета и ще направя илици, за да не се мъчите с тези глупави игли.
— Но вие сте принцеса! — възрази смутено старецът — Не мога да си представя принцеса да шие копчета на ризите ми!
А кой друг ще го направи? — запита се Кларис. Доколкото знаеше, Хамиш беше надживял цялото си семейство.
— Обичам да шия — отговори просто тя. — И ви харесвам. Това прави работата двойно по-проста.
