— Какво каза тя? — Хенри сложи ръка зад ухото си и се наведе към Бенет.
— Тя каза, че ще зашие копчета на ризите на Хамиш — изрева в ухото му Бенет.
Хенри прие новината с въодушевление.
— Значи ще останете в Макензи Мейнър?
Дуб, която бе излязла от шивачницата и вървеше право към тях.
Сърцето на Кларис подскочи от радост. Ейми иска да я види!
О, не, това беше глупаво предположение! Мистрес Дуб никога не би приела да бъде пратеница на Ейми.
Когато се изправи пред нея, шивачката направи дълбок реверанс.
— Ваше височество, радвам се за ви видя във Фрея Крегс. Ще имате ли време да се занимаете със старото ми лице?
— Разбира се — отговори с усмивка Кларис. — Но първо искам да поговоря с мис Розабел.
Мистрес Дуб изсъска като загрят чайник.
— Това ужасно пале! Не ми говорете за него!
Разтревожена, Кларис стана от мястото си.
— Защо? Случило ли се е нещо? — Какво ли беше забъркала Ейми?
Мистрес Дуб се намръщи като буреносен облак.
— Изостави ме, това се случи. Останах сама с половин дузина поръчки. Нямам представа как ще се справя без помощница.
Кларис бе обзета от паника.
— Какво искате да кажете с това, че ви е изоставила? Не е възможно просто да е изчезнала!
— Точно това исках да кажа. Изчезна и ме оставя — кимна тежко мистрес Дуб.
— Кога е заминала? Къде? — полита настойчиво Кларис.
Старците се спогледаха.
— Вчера. Не знам подробности, защото не ми е оставила писмо. — Мистрес Дуб натисна рамото на принцесата с месестата си ръка. — Седнете, Ваше височество. Вие не сте виновна за нищо.
Кларис машинално се отпусна на стола. В главата й цареше хаос.
— Да не си мислите, че е избягала да си търси мъж, защото я направихте красива?
— О! — Кларис въздъхна шумно. — Това ли имахте предвид? Не, мислех си…
— Но това е истината. Права ли съм? — Мистрес Дуб продължи да говори без точка и запетая. И без искрица разум. — Хубавите момичета винаги намират мъже. Когато бях млада, и аз ги намирах. Не, това не е точно — мъжете ме намираха. Надявах се да направите това и за мен. Да стана отново хубава и желана…
Кларис се постара да се овладее. Но не можеше да понася дрънканиците на шивачката и я прекъсна доста неучтиво:
— Някой видял ли е в каква посока тръгна момичето?
— Не. — Мистрес Дуб извади от джоба си запечатан плик и го додаде на Кларис. — Малката остави това за вас. Дано намерите някакво обяснение.
Някои се бе опитал да махне печата, но не бе посмял да го счупи. Кларис погледна укорително мистрес Дуб и царственото излъчване на погледа й накара шивачката да се свие виновно.
— Изпуснах го — промърмори тя. — А сега ще ви оставя да го прочетете на спокойствие.
Кларис стискаше писмото в ръце, не смеейки да го отвори.
Хенри направи окуражителен жест.
— Не се плашете. Прочетете писмото.
Кларис счупи печата и зачете писмото, написано с красивия почерк на Ейми.
Моя най-мила, най-скъпа, най-добра Кларис,
Казах ти, че не желая да съм принцеса. Знам, че не ми вярващ, но това е истината. Мразя да седя и да чакам животът ми да започне, като знам, че съм лошо подготвена за този живот. Защо? Защото съм свободна да ходя по света, да се срещам с нормални хора и да печеля парите си с честен труд. Вече не искам да водя живота, който водехме през последните години. Затова ще отида някъде, където никой не ме познава. Там ще разбера коя съм в действителност и на какво съм способна.
Не се притеснявай за мен. Знам, ти смяташ, че си длъжна да се грижиш за малката си сестра, но не си права. Аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си и ти го знаеш. Във всеки град влизах преди теб. Сама си намирах работа в най-хубавия магазин. Обещавам ти, че и занапред ще бъда предпазлива и разумна. Защото съм учила при най-добрия учител на света. При теб, скъпа Кларис.
Моля те, не се опитвай да ме намериш. Обещавам, че щом се установя някъде, ще напиша обява във вестника, за да те уведомя, че съм добре. Освен това съм твърдо убедена, че един ден отново ще се съберем.
Ако наистина искаш, върни се в Бомонтен, омъжи се за принц и бъди щастлива до края на дните си. Разбирам защо мислиш, че аз не знам нищо — нали бях малко момиченце, когато напуснахме двореца…
— Не мисля така! — извика сърдито Кларис, но трябваше да признае, че с поведението си бе създала точно това впечатление.
…но ако питаш мен, ти не заслужаваш такава тъжна съдба. Ти си жив човек, не си принцеса. Затова помисли много добре, преди да се върнеш в Бомонтен.
Надявам се да намериш онова, което наистина търсиш.
Довиждане, скъпа сестро, желая ти щастие! И се пази!
Ужасена, Кларис смачка хартията и шумно пое въздух. Трябваше да се опита да разбере какво се бе случило.
— Ейми — пошепна тя. — Ейми…
Малката й сестра беше съвсем сама на света и търсеше нещо, което не съществуваше за нея. Търсеше друга идентичност, не на принцеса… Това беше невъзможно. Ейми не можеше да се държи като нормален човек. И защо изобщо искаше да бъде като… като мистрес Дуб или като тези стари джентълмени? Те работеха тежък труд за малко пари и бяха обвързани със семейството си, с родното село или… Да, принцесите също бяха обвързани със страната си и трябваше да се подчиняват на безброй правила. Родителите им избираха съпрузи, ценяха ги само по способността им да раждат синове. Кларис се беше опитала да внуши на Ейми, че е прекрасно да си принцеса, макар самата тя да не беше убедена в това.
Но кралският произход беше нейно задължение и предопределение.
Хенри прекъсна нерадостните й мисли.
— Мис Розабел е ваша сестра, нали?
Кларис го погледна изумено.
— Тя ли ви каза?
— О, не, малката беше много сдържана — отговори с усмивка Джилбърт.
— Но когато човек остарее колкото нас — продължи любезно Хенри, — не му остава нищо друго, освен да наблюдава хората наоколо. И скоро открива разни неща.
— Женски талант — изръмжа Бенет, ала Хенри не му обърна внимание.
— Направи ни впечатление, че си приличате. Когато тя говори и когато вие говорите, гласовете ви имат еднаква мелодия.
Кларис разбра, че няма смисъл да лъже. Старците нямаше да я предадат.
— Да, тя ми е сестра. И също е принцеса. — Показа смачканото писмо и добави: — Но си е отишла. Ако беше почакала още малко, щяхме да се върнем в Бомонтен и всичко щеше да е наред.
