— Защото кардиналът беше принуден да сключи с тях договор за капитулация.
— Кардиналът е подписал договор за капитулация, след нашите писма? А при какви условия?
— Сир, ето плик с копие от договора, заверен от кардинала.
— Предайте го сам на кралицата, капитане, не мога да се наема с това. Проклятие! Не бих искал да съм на мястото на онзи нещастник, който ще й попадне пръв пред очите, след като прочете вашия договор!
— Кардиналът ни показа извънредните си пълномощия като наместник на Ваше Величество, затова ние подписахме договора заедно с него.
— Значи, сте го подписали заедно с него?
— Да, сир. Аз от името на Великобритания, господин Бели, от името на Русия, и Ахмед бей от името на Високата Порта.
— И никого ли не сте изключили от документа за капитулация?
— Никого.
— Ах, дявол да го вземе! Дори Карачиоло? Дори Сан Феличе?
— Никого.
— Скъпи капитане, аз заминавам за Фикуца, оправяйте се както знаете. Всеобща амнистия след такъв метеж! Как е възможно? Какво ще кажат моите ладзарони, ако не избеся за тяхна забава поне дузина републиканци? Ще кажат, че съм неблагодарник.
— А кой пречи да ги обесим? — дочу се властния глас на Каролина. Като разбра, че при краля е пристигнал някакъв английски офицер с новини от Неапол, тя веднага се отправи към апартаментите на мъжа си, влезе и чу изказаното от Фердинанд съжаление.
— Господа нашите съюзници, госпожо, които са подписали договор с метежниците и, както изглежда, са им обещали помилване.
— Кой е посмял да го стори? — изсъска кралицата с такава ярост, че зъбите й изскърцаха.
— Кардиналът, госпожо, — отвърна спокойно и уверено капитан Фут, — и ние заедно с него.
— Кардиналът! — извика кралицата, като погледна накриво съпруга си, сякаш казваше: „Виждате ли какви ги е свършил вашият любимец!“
— И негово високопреосвещенство моли Ваше Величество да се запознаете с документите за капитулацията, — с тези думи Фут протегна плика на кралицата.
— Добре, господине, — каза тя. Благодарим ви за труда. — И тя му обърна гръб.
— Простете, госпожо, — продължи Фут все така спокойно. — Аз изпълних мисията си едва наполовина.
— Приключвайте колкото можете по-скоро с втората половина, господине, разбирате, че нямам търпение да прочета този интересен документ.
— Ще бъда кратък, госпожо. Близо до островите Липари срещнах адмирал Нелсън. Преразказах му условията за капитулацията. Той ми заповяда да получа указанията от Ваше Величество и да му ги отнеса незабавно.
Още от първите думи кралицата се обърна към английския капитан и жадно започна да попива всяка негова дума.
— Вие сте срещнали адмирала? — извика тя. — Той чака моите указания? Е, тогава не всичко е загубено. Да вървим, сир!
Но тя напразно търсеше с очи краля. Кралят беше изчезнал.
— Какво пък, — каза Каролина. — Нямам нужда от никого, за да направя това, което ми остава да направя! — И като се обърна към капитана, тя довърши: — След един час, капитане, ще получите нашия отговор.
Кралицата излезе. След минута се дочу яростният вой на звънеца й. Веднага дотича маркиза Сан Клементе.
— Съобщавам Ви добрата новина, скъпа маркизо: Вашия приятел Николино няма да бъде обесен.
За първи път в разговора с маркизата кралицата намекваше за любовта на придворната си дама. Маркизата не очакваше такъв удар и за минута дъхът й спря. Но тя не беше от тези, които остават подобни забележки без отговор.
— Преди всичко, поздравявам себе си за това, — отвърна Сан Клементе, — а след това поздравявам и Ваше Величество. Убийството, или обесването на всеки човек от рода Карачиоло ужасно би опетнило всяко царуване.
— Но не и в случая, когато удря шамар на кралица2, защото тогава той слиза до нивото на хамалин, и не когато конспирира против краля, защото тогава пада до нивото на предател.
— Предполагам, Ваше Величество, че не сте ми оказали честта да ме повикате при себе си, за да спорим с Вас на исторически теми?
— Не. Заповядах да ви повикат, за да ви известя, че ако желаете лично да поздравите вашия любовник, нищо не ви задържа тук…
Маркиза се поклони в знак на съгласие.
— … и още за това, да съобщите на лейди Хамилтън да се яви веднага при мен.
Сан Клементе излезе. Кралицата я чу как заповядваше на лакея си да извика Ема Лайона. Каролина бързо се спусна към вратата и с гневно движение я разтвори.
— Защо прехвърляте на друго лице заповедта, която дадох на вас, маркизо? — изписка тя с пронизителния си глас, който показваше, че се намира в гневен припадък.
— Защото, след като не съм вече на служба при Ваше Величество, аз не съм длъжна да получавам заповеди от никого, дори от кралицата.
И маркизата изчезна в дъното на коридора.
— Нахалница! — изпищя Каролина. — О, ако не си отмъстя, ще умра от ярост!
В този момент дотича Ема Лайона и видя, че кралицата се търкаля по дивана и в гнева си хапе възглавниците с прекрасните си зъби.
— Ах, Боже мой!… Какво Ви е, Ваше Величество Какво се е случило?
Като чу гласа й кралицата скочи и като пантера се хвърли на шията на прекрасната англичанка.
Какво се е случило ли, Ема? Случи се това, че ако не ми помогнеш, моето кралски достойнство ще бъде обезчестено навеки и ще трябва да се върна във Виена, за да доживея дните си като обикновена австрийска ерцхерцогиня!
— Боже справедливи! А аз бях толкова радостна! Казаха ми, че всичко е свършило, че Неапол е превзет и аз вече смятах да пиша в Лондон, за да ни изпратят най-модните и красивите бални рокли за празненствата по случай завръщането Ви!
— Празненства? Ако дадяхме празненства по случай нашето завръщане би трябвало да ги наречем празници на позора! Хубав празник, няма що! Проклетият кардинал!
— Как, госпожо! — възкликна Ема. — Значи, ваше величество е толкова ядосана на кардинала?
— О! Ако знаеш какви ги е свършил този лъжесвещеник!
— Каквото и да е то, нищо няма право да погубва красотата ви. Какви са тези петна по прекрасните ви ръце? Това са следи от вашите зъби, позволете ми да ги унищожа с докосване на моите устни. Какви са тези сълзи в прекрасните ви очи? Позволете ми да ги пресуша с диханието си. Какви са тези капки кръв по устните ви? Дайте да я изпия с целувките си. О, зла кралице, милосърдна към всички, освен към самата себе си!
И докато говореше така, леда Хамилтън покриваше с целувки ръцете на Каролина, после очите й, след това устните. Кралицата задиша учестено, сякаш към гнева й се прибави друго чувство, също толкова могъщо, но по-сладостно. Тя прегърна Ема за шията и я повали на дивана.
— О, да, ти си единствената, която ме обича! — промълви тя като неистово започна да връща ласките на любимката си.
— И ви обичам толкова колкото всичко заедно, — отвърна Ема, полузадушена от прегръдките на кралицата, — вярвайте ми, царствена приятелко!
— О, ако ти наистина ме обичаш, дошло е време да ми го докажеш.
— Заповядайте, скъпа кралице, аз ще се подчиня. Ето всичко, което мога да отговоря.
— Ти знаещ какво се е случило, нали?
