— Знам, че е пристигнал някакъв английски офицер и от името на кардинала ви е донесъл договор за капитулация.
— Виж! — каза кралицата, като посочи късчетата хартия, разхвърляни по целия килим. — Ето неговата капитулация. Да сключва договор с тези негодници! Да им гарантира живота! Да им даде кораби, за да заминат за Тулон! Като че ли изгнанието е достатъчно наказание за всичките им престъпления! И да направи това, да направи това! — с голяма ярост продължаваше кралицата, — когато писмено му заповядах да не щади никого!
— Дори прекрасния Рока Романа! — попита Ема с усмивка.
— Рока Романа изкупи вината си, като премина на наша страна, — отвърна Каролина. — Но не за това става дума. Слушай! — продължи тя, като притисна Ема го гърдите си. — Остава ми една надежда и, както вече ти казах, това си ти.
— Но, прекрасна ми кралице, — каза Ема, като гладеше с ръка косите на Каролина и я целуваше по челото, — ако всичко зависи от мен, значи нищо не е загубено.
— От теб… и от Нелсън, — прошепна кралицата. Най-убедителните думи не биха били толкова красноречиви, както усмивката, с която Ема отвърна на царствената си възлюбена.
— Нелсън не е подписал договора, — продължаваше Каролина. — Той трябва да откаже да го ратифицира.
— Но аз мислех, че щом като капитан Фут е подписал вместо него…
— Точно това е нашият коз. Нелсън ще каже, че не е давал на Фут никакви пълномощия, значи капитанът не е имал право да подписва.
— И какво от това?
— Това, че ти трябва да накараш Нелсън, — за теб няма да е трудно, чаровнице, — да постъпи с договора така, както постъпих аз.
— Да опитаме, — каза леда Хамилтън с усмивка на сирена. Но къде е Нелсън?
— Близо до островите Липари. Чака Фут с моите заповеди. Но ще му ги занесеш ти. Как мислиш, дали ще ти се зарадва? И дали ще започне да оспорва тези заповеди, ако чуе от нежната ти устичка?
— А какви са заповедите на Ваше Величество?
— Никакви договори, никаква пощада. Разбра ли? Например, този Карачиоло, който ни оскърби, предаде ме! Нима този човек ще замине жив и здрав за Франция? За да постъпи там на служба и да се върне за да дебаркира с французите в най-незащитеното кътче на кралството! Нима и ти, като мен, не искаш той да умре?
— Аз искам всичко, което иска моята кралица.
— Тогава, твоята кралица, която познава доброто ти сърце, иска от тебе клетва, да не се поддаваш на никакви молби и клетви. Дай ми дума, че дори да видиш в краката си майките, сестрите, дъщерите на осъдените, ще отговориш, както бих отговорила самата аз: „Не, не, не!“
— Кълна се, скъпа ми кралице, да бъда безжалостна като Вас.
— Добре, това е всичко, което ми трябва. О, мила владетелко на сърцето ми! На теб ще дължа най- скъпия диамант в короната си — моето достойнство. Тъй като, кълна ти се на свой ред, ако този позорен договор беше спазен, аз никога нямаше да се върна в столицата си.
— А сега, — каза през смях Ема, — всичко е уредено, освен една дреболия. Сър Уйлям не ограничава свободата ми, но аз все пак не мога да скитам сама по моретата и да се явя при Нелсън без него.
— Ще се заема с това, — отвърна кралицата. — Ще му дам писмо до Нелсън.
— А какво ще дадете на мен?
— Първо, целувка (Каролина страстно притисна устните си към устните на Ема), а после всичко, което поискаш.
— Добре, — каза Ема, като се надигна. Ще уредим сметките си, когато се върна.
И тя церемониално присви коляно пред кралицата.
— Вашата покорна служителка ще бъде готова, когато Ваше Величество заповяда.
— Не трябва да губим нито минута, обещах на този английски глупак да му дам отговор след един час.
— Ще се видим ли още веднъж с кралицата?
— Ще се сбогуваме с теб едва когато седнеш в лодката. Както беше предвидила Каролина, тя успя твърде лесно да убеди сър Уйлям да отнесе заповедта на адмирала и точно след час тя предложи на капитан Фут да приеме на борда на „Сихорс“ лорд Хамилтън и съпругата му. Сър Уйлям носеше писмените разпореждания, но истинските й заповеди беше получила между две целувки и трябваше да ги предаде на Нелсън по същия начин Ема Лайона.
Както беше обещала, кралицата се раздели с лейди Хамилтън едва на пристанището и махаше с кърпичката си докато нощния мрак не погълна кораба.
Ето така сър Уйлям Хамилтън и Ема Лайона се оказаха на борда на „Гръмовержец“.
По писмото, което беше получил кардиналът, читателят може да прецени, че прекрасната пратеничка беше изпълнила твърде успешно мисията си.
Като влезе в каютата на английския адмирал, Руфо бързо огледа намиращата се там двойка. Сър Уйлям седеше в креслото пред масата, на която имаше пера и хартия, а най-отго-ре бяха разпръснати късчетата от разкъсания договор за капитулацията. Ема Лайона лежеше на дивана и, тъй като времето беше горещо, си вееше с ветрило от паунови пера.
Нелсън влезе след кардинала, посочи едно кресло, а сам седна срещу него, на един оръдеен лафет, който войнствено украсяваше каютата. При вида на кардинала сър Уйлям стана, но Ема се ограничи само с леко кимване.
Въпреки оръдейните салюти приемът, оказан на кардинала от екипажа на кораба, беше толкова невежлив, че ако Руфо разбираше така добре езика на матросите, както литературния език на Поп и Милтън, той сигурно би се оплакал на адмирала за оскърблението на персоната си, тъй като най-невинната забележка на матросите, която Нелсън се престори, че не чува, беше: „Хвърлете във водата този папски омар!“
Руфо поздрави съпрузите с полулюбезна, полупрезрителна усмивка и се обърна към английския посланик.
— Сър Уйлям, радвам се да ви срещна тук, не само защото ще бъдете преводач между мен и милорд Нелсън, но и защото писмото, с което ме ощастливи Ваша светлост прави Вас и вашето правителството причастни към въпросите, които трябваше да решаваме.
Сър Уйлям се поклони.
— Благоволете, ваше високопреосвещенство, да кажете на милорд Нелсън това, което желаете, и за мен ще бъде чест да го преведа, колкото може по-точно, на негова милост.
— Ще отговоря, че ако милорд беше дошъл в Неаполитанския залив по-рано, той би бил по-добре осведомен за станалите тук събития, и вместо да изрази неодобрението си, би подписал договора за капитулация едновременно с мен.
Сър Уйлям преведе тези думи на Нелсън и той с усмивка поклати отрицателно глава. Този жест не се нуждаеше от превод. Руфо прехапа устни.
— Аз все пак продължавам да мисля, че някой е дал лош съвет на лорд Нелсън. Така или иначе, аз трябва да науча негова милост как се подписва капитулация.
— Научете ни, господин кардинал. Във всеки случай, това няма да ви затрудни, нали поучаването с думи и личен пример влиза в задълженията ви.
— Ще се постарая, — отвърна кардиналът с лека усмивка. — Макар, за голямо мое съжаление, да говоря с еретици, а това, сами разбирате, намалява наполовина изгледите ми за успех.
Сега беше ред на сър Уйлям да прехапе устни.
— Говорете, слушаме ви, — произнесе едва чуто той.
И кардиналът заговори на френски, — впрочем, разговорът и до сега се беше водил на същия език, — започна да разказва събитията от 13 и 14 юни. Той описа страшното сражение със Скипани, самоотвержената отбрана на абат Тоскано и неговите калабрийци, които бяха предпочели да взривят барутния погреб и да загинат, вместо да се предадат. Той с поразителна точност подреждаше събитията ден след ден, чак до смъртоносния излаз на 18 срещу 19-ти, когато републиканците бяха унищожили оръдията,
