Графът, влизайки, беше хвърлил бърз поглед върху всички предмети в стаята на госпожа Луиз и очите му се спряха за миг, само за миг наистина (но и един поглед му беше достатъчен) върху масичката, поставена в един тъмен ъгъл; върху нея Лоренца беше оставила бижутата си, които предложи, за да я приемат в кармелитския манастир. По искрите, които хвърляха в мрака, граф Дьо Феникс ги позна.
— Ако Ваше кралско величество би пожелала да си спомни — настоя графът, — а аз я моля да направи това голямо усилие, тя би се сетила, че Лоренца Феличиани беше преди малко в тази стая и остави върху тази маса бижутата, които са там, и след като има честта да разговаря с Ваше величество, се оттегли.
Граф Дьо Феникс улови беглия поглед, който принцесата хвърли към кабинета си.
— Тя се оттегли в този кабинет — довърши той.
Принцесата се изчерви, а графът продължи.
— Всъщност аз чакам само съгласието на Ваше величество, за да заповядам на Лоренца да влезе — тя ще го стори веднага, не се съмнявам в това.
— Но — каза тя, без да се опита да прикрие досадата си, че е излъгала без полза пред този човек, от който нищо не можеше да бъде скрито — ако тя влезе, какво ще направи?
— Нищо, госпожо, ще каже само, че като моя жена иска да ме последва.
Последните думи успокоиха принцесата, защото тя си припомни думите на Лоренца.
— Човек би сметнал, че Ваше величество не ми вярва — продължи възпитано графът. — Все пак не е толкова невероятно, че граф Дьо Феникс се е оженил за Лоренца Феличиани и че след като е женен за нея, търси жена си.
— Е, добре, какво ще направите?
— Ще представя пред очите ви брачното свидетелство, което е напълно в ред и е подписано от проповедника, който ни е венчал.
Принцесата потрепери, това спокойствие разбиваше нейната увереност.
Графът отвори един портфейл и разгъна сгънат на четири лист.
— Ето доказателството за истината на онова, което казах, госпожо, и за правото, което имам да търся тази жена. Подписът ще ви накара да повярвате… Ваше величество желае ли да прочете брачното свидетелство и да разгледа подписа?
— Подпис! — промърмори принцесата с по-унизително от гнева й съмнение. — Но ако този подпис…
— Този подпис е на свещеника от катедралата „Сен Жан“ в Страсбург, добре познат на господин принца Луи, кардинал Дьо Роан, и ако Негово високопреосвещенство бе тук…
— Точно в момента кардиналът е тук — провикна се принцесата, пронизвайки графа с искрящ поглед. — Негово високопреосвещенство не е напуснал Сен Дьони и той е в този миг при канониците в катедралата — нищо по-лесно от това уточнение, което вие предлагате.
Монахинята, която преди малко бе въвела граф Дьо Феникс, дотича.
— Нека моят лакей се качи на кон — каза принцесата — и да отнесе тази бележка на монсеньор кардинала Дьо Роан. Той е в параклиса на катедралата. Да дойде незабавно тук, аз го очаквам.
И като говореше, принцесата написа две думи, които връчи на монахинята. А после добави тихо:
— Нека поставят в коридора двама стрелци от конната жандармерия и никой да не излиза без разрешение. Вървете!
Графът беше проследил развитието на решителното намерение на госпожа Луиз да воюва докрай с него. Докато принцесата пишеше, решена несъмнено да му оспори победата, той се беше приближил до кабинета, впил очи във вратата, размахвайки по-скоро методично, отколкото нервно ръце, и беше произнесъл няколко думи. Извръщайки се, принцесата го видя в това състояние.
— Какво правите там, господине? — попита тя.
— Госпожо — каза графът, — заклевам Лоренца Феличиани да дойде тук и лично да потвърди с думи, разум и воля пред вас, че аз не съм нито насилник, нито лъжец без това да пречи на всички други доказателства, които би искала Ваше величество.
— Господине!
— Лоренца Феличиани — провикна се графът, който владееше всичко, дори волята на принцесата, — Лоренца Феличиани, излезте от този кабинет и елате тук, елате!
Тогава ключът скръцна в ключалката и принцесата с непреодолим ужас видя да влиза младата жена, чиито очи бяха втренчени в графа без никакъв израз на гняв или омраза.
— Какво правите, детето ми, какво правите? — провикна се госпожа Луиз.
— Тя е на сигурно място и в моя дом, госпожо — заяви графът.
А после добави, обръщайки се към младата жена:
— Вие сте на сигурно място при мен, нали Лоренца?
— Да — отговори младото момиче.
Обхваната от силно учудване, принцесата сплете ръце и се отпусна в креслото си.
— Сега, Лоренца — продължи графът с нежен глас, но в който се усещаше все пак отсянката на заповед, — обвиняват ме, че съм извършил насилие над вас. Кажете, насилил ли съм ви в каквото и да било?
— Никога — отговори младата жена с ясен и отчетлив глас.
— Тогава — извика принцесата — какво означава тази история с отвличането, която ми разказахте?
Лоренца остана безмълвна. Тя гледаше графа така, сякаш собственият й живот, думите и всичко останало идваха от него.
— Нейно величество желае да узнае как сте излезли от манастира, Лоренца. Разкажете й какво се случи.
Лоренца не проговори.
— Разкажете това с всички подробности — продължи графът, — без да изпуснете нищо. Аз искам това.
Лоренца не можа да овладее едно потрепване.
— Говорете!
— Припаднах в мига щом ножиците докоснаха косите ми. Отнесоха ме в килията и ме сложиха върху леглото. До вечерта майка ми остана при мен и тъй като аз все още бях в безсъзнание, изпратиха да повикат селския хирург. Той ми опипа пулса, постави едно огледалце пред устните ми и като се увери, че кръвта не пулсираше във вените ми, от устата ми не излизаше дихание, заяви, че съм мъртва.
— Но как така вие знаете всичко това? — попита принцесата.
— Нейно величество иска да узнае как сте научили всичко това? — повтори графът.
— Странно нещо! — каза Лоренца. — Аз виждах и чувах, само че не можех да си отворя очите, нито пък да говоря или да се движа. Бях като заспала.
— Наистина — промълви принцесата. — Троншен ми е говорил за хора, изпаднали в сън, които са били погребвани живи.
— Продължете, Лоренца.
— Майка ми беше отчаяна и не искаше да повярва в моята смърт. Тя заяви, че ще прекара край мен нощта и следващия ден. Тя направи, както беше казала, но през тридесет и шестте часа, по време на които тя бдеше над мен, аз не направих нито едно движение и не издадох нито една въздишка. Три пъти идва свещеникът и всеки път той казваше на майка ми, че тя се бунтува срещу Бога, щом иска да задържи тялото ми на земята, след като Бог вече притежава душата ми. Победена, майка ми се оттегли. Монахините крещяха за светотатство. В параклиса бяха запалени восъчни свещи. Там според обичая аз трябваше да бъда изложена за един ден и една нощ. След като майка ми излезе, сестрите влязоха в стаята ми. Понеже не бях произнесла обета си, ми облякоха бяла рокля, окичиха челото ми с венец от бели рози, кръстосаха ръцете ми върху гърдите. Дълбока тръпка премина през цялото ми тяло, понеже — повтарям ви — през затворените си клепачи аз виждах всичко сякаш очите ми бяха широко отворени. Вдигнаха ме и ме поставиха в ковчега.
После, с открито лице, както е италианският обичай, ме свалиха в параклиса и ме поставиха в средата на хора със запалени навсякъде около мен свещи и съд за светена вода в краката ми. Дойде вечерта. Посещенията спряха. Затвориха отвътре вратите на параклиса с изключение на една малка вратичка и сестрата оплаквачка остана при мене. И все пак една ужасна мисъл смущаваше съня ми — на другия ден
