беше погребението и аз чувствах, че ще бъда погребана жива, ако някаква непозната сила не ми дойде на помощ. Чувах часовникът да бие девет, десет, после единадесет. Всеки удар отекваше в сърцето ми, защото слушах — колко ужасно — погребалния звън на собствената си смърт. Правех усилия, за да прекъсна ледения сън и да скъсам железните въжета, които ме приковаваха към дъното на ковчега. Само Бог е свидетел на това, той го видя и се смили над мене.
Удари полунощ. При първия удар на часовника ми се стори, че цялото ми тяло се разтърсва от конвулсивни движения, подобни на онези, които изпитвах, щом Ашарат се приближаваше до мен.
— И ужас ли изпитахте тогава? — попита граф Дьо Феникс.
— Не, не, изпитах щастие, радост, екстаз, защото разбирах, че той е дошъл да ме изтръгне от безнадеждната смърт, която толкова ме плашеше.
— И над вас не е извършено никакво насилие? Не ви е отправена никаква заплаха? И вие последвахте доброволно този човек?
Лоренца не отговори.
— Нейно кралско величество ви пита, Лоренца, дали чрез някакво насилие или заплаха съм ви накарал да ме последвате.
— Не, не ме заплаши, нито ме насили.
— И защо го последвахте?
— Кажете защо ме последвахте?
— Защото ви обичах — отговори Лоренца.
Граф Дьо Феникс се обърна към принцесата с тържествуваща усмивка.
52.
Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан
В този миг се чу шум от каретата, която спираше пред вратата на абатството.
— Ах! — провикна се принцесата. — Ето го и кардинала, най-сетне ще разберем как стоят нещата.
Граф Дьо Феникс се поклони, каза няколко думи на Лоренца и зачака със спокойствието на човек, който има дарбата да направлява събитията.
Кардиналът влезе. Но едва поздравил принцесата, той се обърна към Балзамо.
— А! Вие ли сте, господине? — попита той изненадан.
— Познавате ли господина? — попита принцесата още по-учудена.
— Да — отвърна кардиналът.
— Тогава — извика госпожа Луиз — вие ще ни кажете кой е той.
— Нищо по-лесно — каза кардиналът, — господинът е магьосник.
— Простете, госпожо — каза графът. — Негово високопреосвещенство ще обясни след миг, надявам се, за всеобщо удовлетворение какъв съм.
— Дали господинът не е направил някакво предсказание на Ваше кралско величество, виждам че сте много разстроена? — попита кардинал Дьо Роан.
— Брачното свидетелство, веднага брачното свидетелство — възкликна принцесата.
Кардиналът гледаше учуден, защото не разбираше какво може да означава това възклицание.
— Ето го — каза графът, като го показа на кардинала.
— Монсеньор — каза принцесата, — става въпрос за следното — истински ли са брачното свидетелство и подписът на него.
Кардиналът прочете документа, който му даде принцесата.
— Това брачно свидетелство е напълно в ред, а този подпис е подписът на монсеньор Реми, свещеник в църквата „Сен Жан“. Но защо се интересува от него Ваше величество?
— Това за мен има голямо значение, монсеньор. А какво ще кажете за подписа…
— Той е истински, но нищо не доказва, че не е бил взет насила…
— Но по какъв начин би могло да се изтръгне насила този подпис? Кажете, знаете ли, господин кардинал?
— С магически средства, които така добре владее господинът. Господинът е магьосник. Казах го и не се отричам от думите си.
— Ваше високопреосвещенство се шегува.
Кардиналът се усмихна.
— Господине — каза той, — трудно е да се играе ролята на магьосник в наше време. Видях ви в нея, имате голям успех, но предупреждавам ви, че не всички ще имат търпението и най-вече великодушието на госпожа дофината.
— На госпожа дофината ли? — възкликна принцесата.
— Да, госпожо. Аз имах честта да бъда представен на Нейно кралско величество.
— Как се отплатихте за оказаната ви чест? Кажете, кажете!
— Уви! Зле, макар че не го желаех — поде графът, — тъй като аз не изпитвам омраза към хората, а още по-малко към жените.
— Но какво е сторил господинът на моята августейша племенница! — попита госпожа Луиз.
— Госпожо — каза графът, — имах нещастието да кажа на госпожа дофината истината, за което тя ме молеше.
— Да, една истина, която я накара да припадне.
— Моя ли е вината — поде отново графът с всевластния си глас, който кънтеше на моменти, — моя ли е вината, ако тази истина е толкова ужасна, че предизвиква припадъци? Тя ми заповяда да отговарям на въпросите й.
— Но каква беше тази толкова ужасна истина, която й казахте, господине? — попита принцесата.
— Тази истина, госпожо — отговори графът, — е свързана с бъдещето, което й предсказах. Защото нейното царуване е прокълнато — провикна се графът — като най-нещастното и най-обреченото в цялата история на монархията.
— Господине! — повиши глас принцесата.
— Що се отнася до вас, госпожо — продължи графът, — може би вашите молитви са измолили благоволение, но вие няма да видите нищо от всичко това, защото ще бъдете в ръцете на Всевишния, когато тези неща се случат. Молете се, госпожо, молете се!
Потресена от тези пророчески слова, които съвпадаха със собствените й ужасни предчувствия, принцесата падна на колене пред разпятието и започна наистина страстно да се моли. Тогава графът се обърна към кардинала го поведе към един прозорец:
— Сега сме само двамата, господин кардинал. В какво ме упреквате?
— Искам да зная кой сте.
— Разбира се. Не казахте ли, че съм магьосник?
— Много добре. Но там ви наричаха Жозеф Балзамо, а тук ви казват граф Дьо Феникс.
— Е, и? Какво доказва това? Че съм сменил името си — това е всичко!
— Да, но знаете ли, че такива промени от страна на човек като вас биха накарали господин Дьо Сартин много да се замисли.
Графът се усмихна.
— О, монсеньор! С какви дребни неща ме плашите! И как само Ваше високопреосвещенство си служи добре думите!
— Ставате язвителен, така мисля — каза кардиналът. — По-добре сменете тона.
— Господине, не получихте ли сведение за мене от вашия приятел господин Дьо Брьотьой?
— Господин Дьо Брьотьой не ми е приятел.
— Вече не е ваш приятел, но беше — дори сред най-добрите. Вие му бяхте писали някакво писмо…
— Какво писмо? — попита кардиналът, като се приближи.
— По-близо, господин кардинал, елате по-близо, изобщо не исках да говоря на висок глас, за да не ви злепоставя.
Кардиналът се приближи още.
— За какво писмо говорите? — попита той.
