— Е, добре — за едно писмо, което изпратихте от Виена в Париж с намерение да провалите сватбата на дофина.
Прелатът се стресна ужасен.
— Онова писмо… — заекна той.
— Зная какво пише в него.
— Тогава господин Дьо Брьотьой ме е предал?
— И защо мислите така?
— Защото, когато сватбата бе решена, аз поисках да ми го върне обратно. Но той каза, че го е изгорил.
— Понеже не се е осмелил да ви каже, че го е изгубил.
— Изгубил?
— Да… Вие разбирате, че едно изгубено писмо би могло да се намери. И всъщност аз го намерих. О, Боже мой! Случайно, минавайки през мраморния двор на Версай.
— И вие не пожелахте да го предадете обратно на Брьотьой?
— Опазил ме Бог.
— И защо?
— Защото в качеството си на магьосник знаех, че Ваше високопреосвещенство, на когото аз желая само доброто, искаше да ми причини голямо зло. Е, трябва да ви е ясно, че ако един невъоръжен човек знае, че ще бъде нападнат, минавайки през гората, та ако този човек намери зареден пистолет, преди да навлезе в нея, няма ли…
— Няма ли какво?
— Няма ли да е пълен глупак, ако не се възползва от пистолета.
На кардинала му се зави свят за миг и той се облегна на прозореца.
След миг колебание каза:
— Така да бъде. Но това няма да означава, че един принц от моя дом се е огънал пред заплахата на един изнудвач. Ако това писмо е било изгубено и вие сте го намерили, то трябва да бъде показано на госпожа дофината.
— А ако някой каже, че този пратеник… млад, хубав, любезен благородник, който не се страхува от нищо, тъй като е принц от рода Роан — не е написал писмото, защото е смятал, че съюзът с Австрия може да навреди на интересите на Франция, а може би защото първоначално е бил приет с нежност от ерцхерцогинята Мария-Антоанета, и този горд посланик е проявил суетата да види в тази слабост нещо повече от слабост, какво би отговорил този верен поданик и този лоялен посланик? — попита графът.
— Той ще отрече, господине, тъй като чувството, за което намеквате, че е съществувало, не е подкрепено с доказателство.
— А! Няма ли? Вие се лъжете, господине — доказателство е хладното отношение на госпожа дофината към вас.
Кардиналът не знаеше какво да отговори.
— Вижте, принце — продължи графът, — повярвайте ми, вместо да се караме. А сигурно щяхме да се скараме, ако не бях по-предпазлив. Нека си останем добри приятели.
— Добри приятели ли?
— Защо не? Добрите приятели си оказват услуги.
— Искал ли съм някога от вас такива?
— И сте сбъркали, че не сте го сторили, защото през двата дни, откакто сте в Париж… Е, Боже мой, защо искате да скриете това от един магьосник? Напуснахте принцесата в Суасон и дойдохте с пощенска кола в Париж през Виле-Котре и Демарен — тоест по най-краткия път. Поискахте услуги от вашите приятели в Париж, които ви бяха отказани. След тези откази вие заминахте за Компиен, при това отчаян.
Кардиналът изглеждаше смазан.
— И какъв вид услуги можех да очаквам, ако се бях обърнал към вас?
— Услуги, които се искат от човек, който прави злато.
— И какво значение има за мене, че правите злато?
— Чумата да го вземе! Когато човек има да плаща в срок от четиридесет и осем часа петстотин хиляди франка… Петстотин хиляди франка бяха, нали? Кажете.
— Да, толкова са.
— И вие питате какво значение има за вас, че имате приятел, който прави злато? Има значение, че петстотинте хиляди франка, които не се намериха у никого, ще се намерят у него.
— Къде?
— На улица „Сен Клод“ в Маре.
— По какво ще позная къщата?
— По една глава на грифон136, която служи за чукче на вратата. Можете да ходите там, когато и колкото пъти ви се прииска. Но, погледнете, нашият разговор приключва навреме. Принцесата свърши молитвата си.
Кардиналът беше победен, той повече не се опита да се противопостави и се доближи до принцесата.
— Госпожо — каза той, — принуден съм да призная, че господин графът Дьо Феникс е съвършено прав, като твърди, че брачното свидетелство, което носи, е напълно в ред и че в края на краищата обясненията, които ми даде, ме задоволяват напълно.
Графът се поклони втори път в знак на съгласие. Луиз се обърна към Лоренца.
— Изцяло по ваша собствена воля ли искате да напуснете манастира Сен Дьони, където дойдохте да търсите убежище?
— Нейно величество — поде живо Балзамо — пита изцяло по вашата собствена воля ли искате да напуснете манастира Сен Дьони, където сте били дошли да търсите подслон. Отговорете, Лоренца.
— Да — отговори Лоренца.
— И ще последвате съпруга си, граф Дьо Феникс?
— И ще ме последвате ли? — повтори графът.
— О, да! — каза младата жена.
— В такъв случай — каза принцесата — не ви задържам, защото това би означавало да извърша насилие над чувствата. Но в случай че в цялата тази история има нещо, което е извън естествения ход на нещата, нека Божият гняв се стовари върху този, който заради собствените си интереси е разстроил човешката хармония. Вървете, господин граф Дьо Феникс, вървете, Лоренца — не ви задържам повече… Само че си вземете бижутата.
— Те са за бедните, госпожо — каза граф Дьо Феникс, — а когато вие ги раздадете, милостинята ще бъде два пъти по-приятна на Бога. Искам само коня си Джерид.
— Можете да си го вземете пътьом, господине. Вървете!
Графът се поклони пред принцесата и предложи ръката си на Лоренца, която се облегна на нея и излезе, без да произнесе нито дума.
— Ах, господин кардинал — въздъхна принцесата, поклащайки тъжно глава, — нещо фатално и необяснимо се носи във въздуха около нас.
53.
Завръщането от Сен Дьони
Когато се раздели с Филип, Жилбер — както казахме — потъна в тълпата. На Андре и през ум не й минаваше, че е била жестока с Жилбер. Красивото и лъчезарно младо момиче въобще не можеше да си представи, че между нея и сина на кърмачката й би могло да има нещо общо нито в болката, нито в радостта. В отношенията си с по-нисшестоящите тя се ръководеше от своите настроения и в зависимост от това дали беше весела или мрачна тя радваше или съкрушаваше душите. Този път нейното пренебрежение беше вледенило Жилбер. И понеже тя просто беше следвала собствения си характер, не осъзнаваше, че е била пренебрежителна.
Без да знае къде точно отива, беше изтичал чак до Сена и се намираше почти срещу острова Сен Дьони. И изтощен — не от телесна умора, а от душевни терзания — той се претърколи по моравата.
