Обхванал главата си с две ръце, той започна да крещи с такава сила, сякаш ревовете му предаваха по- добре страданията му, отколкото човешкият език.
За миг той беше повярвал, че като го види в Париж, като узнае решението му да се бори докрай със своето невежество, Андре ще се възхити от неговите усилия. А ето, че сърдечният младеж не само че не прояви смелост, но и огромните му усилия, и върховната цел, която си беше поставил, бяха приети с презрително безразличие, каквото Андре винаги бе изпитвала към Жилбер в Таверне.
В слабите сърца едно разочарование или една погрешна стъпка предизвикват толкова вълнение, че любовта се огъва за миг, но това е само за да стане тя още по-силна и още по-упорита. Те изразяват страданията си чрез плач и сълзи и са напълно безпомощни. Нещо повече, любовта на тези мъченици често израства с болките, които би трябвало да я унищожат. Те си казват, че търпението им ще бъде възнаградено и това възнаграждение е целта, към която те вървят — независимо дали пътят е лек или труден. Ако пътят е труден… те просто ще пристигнат по-късно и това е всичко.
Не е така със силните духом, с волевите характери и изключителните личности. Тези хора не понасят да ги нараняват. А ако това им се случи, чувствата им се проявяват така диво, че човек би помислил по-скоро, че мразят, отколкото, че обичат. Не трябва да ги упрекваме за това — при тях любовта и омразата се докосват толкова близо една до друга, че те не усещат разликата между двете.
След половин час дълбоко размишление Жилбер се надигна — хладнокръвен и решителен, слезе до Сена, отпи голяма глътка вода и се огледа.
Дофината бе пожелала влизането й в Париж да бъде семеен празник и „семейството“ се възползва от тази привилегия — всички се присъединиха към кралския кортеж. Много от парижаните се качиха по седалките на кочияшите и тежките покриви на каретите, без някой да им попречи.
Жилбер бързо разпозна каретата на Андре. Филип галопираше или по-точно се перчеше до вратичката й. „Добре — каза си Жилбер — трябва да разбера къде отива, а за да узная, трябва да я проследя.“
Така и направи.
Дофината трябваше да вечеря в Ла Мюет в тесен кръг с краля, дофина, граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа. Трябва да кажем, че Луи XV пренебрегна условностите чак дотам, че като канеше на вечерята госпожа дофината в Сен Дьони, й беше дал списък на сътрапезниците и перо, като я помоли да задраска онези, които не одобряваше.
Като стигна до името на госпожа Дю Бари, поставено на последно място в списъка, дофината усети, че устните й пребледняват и треперят. Подпомогната от съветите на нейната майка, императрицата, събра всичките си сили и с очарователна усмивка върна на краля списъка, като го уверяваше, че се чувства щастлива да бъде допусната веднага до семейния му интимен кръг.
Жилбер нямаше представа от всичко това и едва в Ла Мюет разпозна екипажите на госпожа Дю Бари и Замор, яхнал голям бял кон.
За щастие вече беше тъмно и Жилбер се втурна в една горичка, легна по корем и зачака.
Кралят накара снаха си да вечеря с любовницата му, беше очарователен и весел, особено щом видя дофината да приема госпожа Дю Бари още по-добре, отколкото в Компиен. Но господин дофинът, под предлог че го боли глава, мрачен и угрижен, се оттегли, преди да седнат на масата.
Вечерята продължи до единадесет часа.
Все още скрит в горското сечище, Жилбер не пропусна нищо. Той извади от джоба си парче хляб и вечеря като другите, като следеше кои си тръгваха.
След вечерята госпожа дофината се появи на балкона. Тя идваше да се сбогува с гостите. До нея стоеше кралят, а госпожа Дю Бари с такт, който оцениха дори нейните неприятели, остана в дъното на стаята и така беше вън от обсега на погледите.
Дойде ред на господин Дьо Таверне и неговото семейство. Жилбер се надигна.
— Господин Филип — каза дофината, — давам ви отпуск, за да заведете господин баща ви и госпожица сестра ви в Париж.
Жилбер чу тези думи, които прелетяха в тишината на нощта и зазвучаха в ушите му. Госпожа дофината прибави:
— Господин Дьо Таверне, все още не съм в състояние да ви настаня. Заминете с госпожицата за Париж, докато аз се настаня във Версай. Госпожице, мислете мъничко и за мене.
Баронът отмина със сина си и с дъщеря си. Много други дойдоха след тях. На всички дофината каза подобни неща, но Жилбер не се интересуваше от тях.
Понеже господин Дьо Таверне разполагаше с дворцова карета, тя го очакваше встрани. Той се качи в нея с Андре и Филип и вратата се затвори след тях.
— Приятелю — каза Филип на лакея, който затваряше вратичката, — качете се на седалката при кочияша.
— И защо, защо? — попита баронът.
— Защото клетият човек е на крака от сутринта и сигурно е уморен — отвърна Филип.
Баронът измърмори няколко думи, които Жилбер не можа да чуе. Лакеят се качи при кочияша. Жилбер се приближи. В мига, когато каретата щеше да потегли, забелязаха, че се е откачил един от ремъците й. Кочияшът слезе и каретата за миг остана неподвижна.
— Много е късно — продума баронът.
— Ужасно съм уморена — прошепна Андре. — Ще намерим ли поне къде да спим?
— Надявам се — каза Филип. — Изпратих Никол и Ла Бри направо от Соасон за Париж. Дадох им писмо за един мой приятел, като го натоварих да запази един малък павилион, в който майка му и сестра му са живели миналата година. Жилището не е луксозно, но е удобно. Вие няма да устройвате приеми, а само ще изчакате.
— Бога ми — каза баронът, — все ще е по-добро от Таверне.
— За нещастие — да, татко — каза Филип, като се усмихваше тъжно.
— Хайде, това е като хубав сън, да не бързаме да се събуждаме. Филип, даде ли адреса на кочияша?
Жилбер се вслуша с безпокойство.
— Да, татко — отговори Филип.
Жилбер, който бе чул всичко, за миг изпита надеждата, че ще чуе и адреса. „Няма значение — каза си той, — ще ги проследя. Оттук до Париж има само една левга.“
Ремъкът беше закачен и щом кочияшът се покачи върху капрата, каретата потегли. Но кралските коне вървят бързо, когато не е в кортеж, и то толкова бързо, че напомниха на клетия Жилбер пътя към Ла Шосе, неговото припадане и безсилие.
Той направи усилие и достигна до задното стъпало, освободено от лакея. Уморен, Жилбер се вкопчи в него, седна и продължи с тях.
Почти веднага му дойде наум мисълта, че се беше качил зад Андре, с други думи, заемаше мястото на един лакей. „О, не — помисли несломимият младеж — няма да кажат, че не съм се борил докрай — краката ми са уморени, но не и ръцете!“
И като се хвана с две ръце за стъпалото, върху което беше стъпил с върха на обувките си, той се напъха под седалките и въпреки друсането и клатушкането успя да се задържи в това трудно положение благодарение на силните си ръце, вместо да се предаде.
А после той се замисли, че Париж е голям и че щеше да се изгуби — понеже не го познаваше — докато баронът, синът му и дъщеря му щяха да се оттеглят в къщата, избрана от Филип.
За щастие беше почти полунощ, а слънцето изгряваше в три и половина часа сутринта. Като размишляваше за всичко това, Жилбер забеляза, че прекосяваха голям площад, в средата на който се издигаше конна статуя.
„Я виж, човек би казал, че това е «Плас де Виктоар»“ — каза си той, едновременно радостен и учуден. Колата зави и Андре показа глава през вратичката.
— Това е статуята на покойния крал. Пристигаме — каза Филип.
Слязоха по един стръмен наклон. Жилбер едва не падна под колелата.
— Ето, пристигнахме — каза Филип.
В това време се чуха гласовете на Ла Бри и на Никол и вратата се отвори. Тримата пътници потънаха в тъмен двор и вратата се затвори след тях.
