още веднъж (така казаха), но аз видях, че имаха и друга цел, защото, когато остана насаме с мен, майка ми започна да ме разпитва. В такива обстоятелства лесно можеш да разпознаеш влиянието на дявола — вместо да кажа всичко, както трябваше да сторя, аз отричах упорито.
Настъпи денят, когато трябваше да приема монашеството. Бях разкъсвана между желанието и страха от момента, в който щях да принадлежа на Бога. Предчувствах, че ако дяволът е решил да ме изкуши, той щеше да се опита това да стане именно в този тържествен момент.
— Този ден — както вече споменах на Ваше величество — щях най-сетне да сложа край на мъките си. Колкото и приятна да е една завладяваща мисъл и усещането за едно постоянно и непредвидено присъствие, винаги предизвикателно поради това, че се сблъсквах с него точно тогава, когато му се съпротивлявах, и поради упоритостта, с която искаше да ме завладее, всичко това бе една неописуема мъка за една вярваща. Ето защо имаше моменти, в които призовавах този свещен час. Когато ще принадлежа най-сетне на Бога, казвах си, Бог ще съумее да ме защити, както ме защити по време на нападението на бандитите. А забравях, че по време на разбойническото нападение Бог ме беше защитил чрез намесата на този човек.
И все пак часът на церемонията дойде. Аз слязох в църквата бледа, неспокойна, но по-малко развълнувана от обикновено. Службата започна. Исках тя да свърши колкото се може по-бързо, молех се да е така, понеже той не беше в църквата, а аз в негово отсъствие се чувствах господарка на моята свободна воля.
Моят преследвач обаче стоеше прав близо до амвона и ме гледаше по-упорито отвсякога. От този миг аз му принадлежах, край на службата, церемонията, молитвите.
В този миг ми се стори, че ме напускат всичките сили и че моята душа излиза от тялото ми и се устремява към него. Паднах простряна върху плочите и, колко странно, не като припаднал човек, а като човек, потънал в сън. Чух силен шепот, а после вече бях глуха, няма и безчувствена. Церемонията е била прекъсната с невероятна врява…
Принцесата сплете съчувствено ръце.
— Нали — каза Лоренца, — в това ужасно събитие е лесно да се разпознае намесата на дявола?
— Пазете се — каза принцесата с оттенък на нежно съчувствие, — внимавайте, горкичката ми! Вие имате твърде голяма склонност да отдавате на чудотворното неща, които са резултат на една естествена слабост. Виждайки този човек, вие сте припаднала и това е всичко. Продължавайте.
— О, госпожо, госпожо! Не казвайте това! — извика Лоренца. — Или поне изчакайте да чуете всичко, преди да отсъдите. Нямало нищо чудотворно — продължи тя, — но нали в такъв случай аз бих дошла на себе си десет минути, четвърт час, час след моето припадане? Бих поговорила с моите сестри, бих добила смелост и вяра от тях?
— Да — отвърна госпожа Луиз, — а не стана ли така?
— Госпожо — каза Лоренца глухо и бързо, — когато дойдох на себе си, беше нощ. Усещах от известно време тръскане, което ме уморяваше. Вдигнах глава, като мислех, че съм под свода на църквата или зад пердетата на моята килия. Видях скали, дървета, облаци, а после — сред всичко това — усетих влажно дихание, което галеше лицето ми. Помислих, че някоя милосърдна сестра се грижеше за мен, и понечих да й благодаря. Но, госпожо, главата ми лежеше върху гърдите на един мъж и този мъж беше моят преследвач. Огледах се и се опипах, за да се убедя, че съм жива или поне, че съм будна. Извиках. Бях облечена в бяло, а върху главата си имах венец от бели рози — като годеница или като мъртва.
Принцесата ахна. Лоренца се хвана за главата.
— На другия ден — продължи, ридаейки Лоренца, — аз разбрах колко време беше минало — беше сряда. С други думи в продължение на три дни съм била в безсъзнание и въобще не зная какво се е случило през това време.
51.
Граф Дьо Феникс
Настана дълго мълчание, което предостави на едната от двете жени болезнени размишления, а на другата — лесно разбираемо учудване. Най-после госпожа Луиз първа наруши мълчанието.
— И вие не знаете как сте излезли от манастира?
— Не зная.
— И все пак един манастир е добре затворен и добре пазен. А упрекнахте ли го за вашето отвличане?
— Разбира се.
— Какво ви отговори, за да се извини?
— Че ме обича.
— А какво му казахте вие?
— Че се страхувам от него.
— Бяхте ли сигурна в това?
— Уви! Госпожо, към този човек изпитвах странно чувство. Когато той беше при мене, аз не бях вече аз. Аз бях той: каквото поиска — искам го и аз, каквото заповяда — го изпълнявам; сърцето ми няма повече сила, а умът ми — воля. Един негов поглед ме укротява и очарова. Това е магия.
— Ако не е свръхестествено, поне е странно — промълви принцесата. — А след това събитие как живеехте с този мъж?
— Засвидетелстваше ми жива нежност и искрена привързаност.
— Може би това е някой развратен човек?
— Не вярвам. Напротив, има нещо апостолско в начина му на говорене!
— Но тогава вие е трябвало да бягате, да се обърнете към властите, да се оплачете на родителите си.
— Госпожо, той ме следеше така, че не можех да избягам.
— А не пишехте ли писма?
— Навсякъде по пътя спирахме в къщи, които като че ли му принадлежаха. Много пъти аз исках хартия, мастило и пера, но онези, към които се обръщах, бяха обучени от него и никога никой не отвърна на молбата ми.
Госпожа Луиз поклати глава недоверчиво.
— Не сте искали с цялата си воля да бягате — каза тя. — В противен случай бихте успели.
— Уви! Струва ми се все пак, че ако… Госпожо… може би съм била омагьосана, заслепена?
— От думите му за любов, от нежността му?
— Той ми говореше рядко за любов, госпожо, и освен една целувка по челото вечер и друга такава сутрин не си спомням някога да ми е предложил нещо друго?
— Странно, наистина странно! — промълви принцесата. И все пак под влияние на подозренията тя настоя:
— Хайде, кажете ми, че не го обичате.
— Повтарям ви го, госпожо.
— Но в края на краищата как дойдохте дотук? Не разбирам.
— Госпожо, възползвах се от една страшна буря, която ни изненада отвъд един град, който, мисля, се казваше Нанси. Скочих върху коня му и избягах.
— И кое ви накара да предпочетете Франция, вместо да се завърнете в Италия?
— Размислих, че не бих могла да се върна в Италия, където естествено, вярваха, че аз съм действала в съучастничество с този човек. Бях опозорена и родителите ми не биха ме приели. Реших да избягам в Париж и да живея там скрита или да достигна друга столица, където да се изгубя от всички погледи и най-вече от неговия… Когато пристигнах в Париж, целият град беше развълнуван от вашето оттегляне при кармелитките, госпожо. Всички превъзнасяха вашето милосърдие, вашето съчувствие към нещастните, вашето състрадание към страдащите. Това бе лъч светлина за мен, госпожо. Бях убедена, че вие единствено сте достатъчно великодушна, за да ме приемете, и достатъчно могъща, за да ме защитите.
— Говорите за моето могъщество, дете мое, но той също е твърде могъщ, нали? Но кой е той? Хайде да видим. От деликатност досега не ви попитах, но все пак, ако трябва да ви защитавам, трябва да зная срещу кого?
