— О, госпожо, ето още един въпрос, по който ми е невъзможно да ви осветля. Не зная въобще кой е той!
— Но името му? Как е името му?
— Госпожо, чух да го наричат с различни имена. И все пак две от тях останаха в паметта ми. Едното е онова, с което го назова старецът, който беше наш спътник от Милано до момента, в който аз побягнах, вече ви говорих за това… а другото е онова, с което се назоваваше самия той.
— Какво беше името, с което го назова старецът?
— Ашарат… Нали това е езическо име, госпожо?
— А онова, с което той се назоваваше?
— Жозеф Балзамо.
— И кой е той?
— О, той… Той познава целия свят, отгатва всичко, съвременник е на всички времена, живял е във всички епохи. Той говори… о, простете ми, такива богохулни неща за Александър Македонски, Цезар и Карл Велики, като че ли ги е познавал, но аз мисля, че те са починали отдавна… Същото е по отношение на Каифа, Пилат и нашия господар Исус Христос — сякаш е присъствал на неговите страдания.
— Но тогава той е някой лъжец — каза принцесата.
— Госпожо, не зная какво означава думата, която произнесохте, във Франция, но зная, че това е опасен и ужасен човек, пред когото всичко се огъва, пада и се руши.
— Добре — каза принцесата. — Който и да е този човек, успокойте се, детето ми, вие сте защитена от него.
— От вас ли, госпожо?
— Да, от мен. А сега, госпожо, какво смятате да правите?
— С тези бижута, които ми принадлежат, госпожо, разчитам да платя таксата си за някой манастир; за този, ако е възможно.
И Лоренца постави на една маса скъпоценни гривни, скъпи пръстени, един прекрасен диамант и превъзходни обеци. Всичко може би струваше около двадесет хиляди екю.
— Ваши ли са тези бижута? — попита принцесата.
— Да, мои са. Той ми ги даде, аз ги връщам на Бога. Желая само едно-единствено нещо…
— Кое е то? Кажете!
— Да му бъде върнат арабският кон Джерид, който беше средството на моето избавление.
— А вие не искате ли да се завърнете при него на никаква цена, нали?
— Аз не му принадлежа.
— Е, добре! Бъдете спокойна, дете мое — каза принцесата. — От днес ще живеете при нас и в момента, когато ни покажете до каква степен държите да получите това благоволение чрез примерно поведение, което очаквам от вас, в този ден ще заслужите да принадлежите на Бога и аз отговарям, че никой няма да ви отвлече от Сен Дьони, щом игуменката бди над вас.
Лоренца се хвърли в краката на своята покровителка, като й изказа най-нежни и най-искрени благодарности. Но изведнъж тя се приповдигна на едно коляно, заслуша се, пребледня и потрепери.
— О, Боже мой! — извика тя. — Цялото ми тяло трепери, не виждате ли? Той идва, идва!
— Този мъж?
— О! — провикна се тя с болка в сърцето. — Той се приближава, приближава се!
— Лъжете се.
— Не, не, госпожо. Вижте, въпреки волята ми той ме привлича, вижте!
Госпожа Луиз хвана младата жена за ръката.
— Съвземете се, бедно мое дете. Дори да е той, Боже мой — тук вие сте на сигурно място.
— Той приближава, приближава, казвам ви! — провикна се ужасена Лоренца. Съсипана, тя втренчи очи и протегна ръце към вратата на стаята.
— Лудост, лудост! — каза принцесата. — Така ли се влиза при госпожа Луиз дьо Франс… Трябва този човек да носи заповед от краля.
— О, госпожо! Аз не зная как е влязъл той — извика Лоренца, като се извърна. — Онова, което зная, е (сигурна съм в това), че той сега се качва по стълбите и че е едва на десет крачки оттук… и че… о, ето го!
Изведнъж вратата се отвори и принцесата отстъпи, ужасена без да го желае от това странно съвпадение.
Появи се една сестра.
— Кой е там? — попита госпожата. — И какво искате?
— Госпожо — каза сестрата. — Един благородник току-що се представи в манастира и иска да говори с Ваше величество.
— Името му?
— Граф Дьо Феникс.
— Той ли е? — обърна се принцесата към Лоренца.
— Не познавам това име, госпожо, но това е той, той е!
— Какво иска той? — попита принцесата монахинята.
— Натоварен е с мисия при френския крал от Негово величество пруския крал. Той би искал — така казва — да има честта да поговори един миг с Ваше кралско величество.
Госпожа Луиз се размисли за миг, после каза, като се обърна към Лоренца:
— Влезте в този кабинет.
Лоренца се подчини.
— А вие, сестро — продължи тя, — доведете благородника.
Сестрата се поклони и излезе.
Почти веднага сестрата се появи отново. Зад нея вървеше човекът, когото ние видяхме в деня на представянето да се явява пред краля под името граф Дьо Феникс.
Графът се поклони, без да покаже, че е разбрал двойния смисъл в думите на принцесата.
— Какво мога да сторя за вас, господине? — продължи госпожа Луиз със същия подигравателен глас.
— Всичко, госпожо.
— Говорете.
— Госпожо, не бих никога — без сериозни причини — дошъл тук да ви безпокоя в уединението, което Ваше величество е избрала, ако не бяхте дали подслон — поне така мисля — на едно лице, което ме интересува във всяко отношение.
— Как наричате това лице, господине?
— Лоренца Феличиани.
— И каква ви е тя — приятелка, роднина, сестра?
— Това е жена ми.
— Вашата жена? — попита принцесата, повишавайки глас, за да я чуят в кабинета.
— Лоренца Феличиани е графиня Дьо Феникс. Да, госпожо, така е — отговори графът с най-голямо спокойствие.
— Няма графиня Дьо Феникс при кармелитките, господине — каза сухо принцесата.
Но графът не се сметна за победен и продължи.
— Желае ли Ваше величество да даде заповед Лоренца Феличиани да бъде доведена при нея и тогава у нея няма да остане никакво съмнение. Искам извинение от Ваше величество, че настоявам така, но съм нежно привързан към тази млада жена и самата тя съжалява, вярвам, че сме разделени.
— Вярвате ли в това?
— Да, госпожо, вярвам в това, колкото и малки заслуги да имам.
„О! — помисли принцесата. — Лоренца каза истината — този човек е действително опасен.“ Графът запази самообладанието си и се ограничи в строгия дворцов етикет.
— Господине — каза Луиз, — не мога да ви предам жена, която изобщо не е тук. Разбирам, че я търсите настойчиво, щом я обичате толкова, колкото казвате, но ако се надявате да я откриете, търсете я другаде, не тук.
