Кралят потрепери.
— Заточение заради една караница в странноприемница! Луи, вие сте суров въпреки вашите филантропски идеи.
— Сир — каза дофинът, — аз не се сърдя лично на господин Дю Бари.
— А на кого се сърдите тогава?
— На нападателя на госпожа дофината.
— О, какъв модел за съпрузи! — провикна се иронично кралят. — За щастие аз не съм толкова лековерен. Виждам кого нападат тук и преди всичко виждам къде искат да ме заведат с всички тези преувеличения.
Дофинът взе ножчето си и се върна при часовника. Господин Дьо Шоазьол се поклони по същия начин, както и първия път.
— Добре! Не ми отговаряте нищо! Но отговорете ми нещо, по дяволите! Искате да ме накарате да умра от мъка с вашите фасони и вашето мълчание, с вашите дребни омрази и страхове.
— Аз не мразя господин Дю Бари, сир — каза дофинът, като се усмихна.
— А аз, сир, не се страхувам от него — каза надменно господин Дьо Шоазьол.
— Вижте какво, вие сте в лошо разположение на духа — извика кралят, като играеше на ярост, която не изпитваше, защото изпитваше само досада. — Вие искате от мен да се превърна в посмешище на Европа, да бъда подигран от моя братовчед краля на Прусия, да превърна двора си в двора на крал Пето, както го описва този некадърник Волтер. Е, добре! Няма да го направя. Не, вие няма да изпитате тази радост. Аз разбирам честта по свой начин и ще я пазя, както намеря за добре. Сега отивам в Марли при дъщерите си.
В този момент, когато кралят се отправяше към вратата, тя се отвори и на прага се появи един съдебен пристав.
— Сир — каза той, — Нейно кралско величество госпожа Луиз чака в галерията, за да се сбогува с краля.
— Да се сбогува! — каза Луи XV ужасен. — И къде отива тя всъщност?
— Нейно величество е получила от Ваше величество разрешение да напусне двореца.
— Хайде, още едно събитие. Ето, че моята предана дъщеря сега прави, каквото си иска. Наистина, аз съм най-нещастният сред мъжете.
И той излезе тичешком.
27.
Госпожа Луиз дьо Франс
Госпожа Луиз дьо Франс, принцеса с величествена осанка и царствена красота, чието чело понякога се покриваше с бръчки от непонятна тъга, та госпожа Луиз дьо Франс, както казахме, налагаше на целия двор — чрез прилагането на практика на строги добродетели — уважение към държавната власт, която никой вече не зачиташе във Франция освен от интерес или от страх.
Нещо повече — в този момент на взаимна неприязън между народа и неговите господари (още не се казваше на висок глас тираните) я обичаха. Всъщност добродетелта й не беше показна. Въпреки че никога не го изразяваха гласно, си спомняха, че тя имаше сърце. И всеки ден тя даваше свидетелство за това чрез благодеяния, докато останалите не го показваха по друг начин освен чрез скандали.
Луи XV се страхуваше от дъщеря си по една-единствена причина — той я уважаваше. На няколко пъти се случи дори да се гордее с нея, а освен това тя беше единствена от децата му, която не въвеждаше целия двор в пикантни истории и банални интимни приключения. Докато той даваше на другите си три дъщери — Аделаид, Виктоар и Софи — имената Лок83, Шиф84 и Грай85, наричаше Луиз госпожо.
Откакто маршал Дьо Сакс беше отнесъл в гроба духа на родовете Дьо Тюрен, на Дьо Конде и на Мария Лежинска, духа, който пък определяше поведението на кралица Мария-Терезия, всичко ставаше все по- незначително около губещия величието си френски трон. Тогава госпожа Луиз, чийто характер определено беше кралски и в сравнение с останалите изглеждаше направо героичен, придаваше гордост на френската корона, върху която блестеше само тази фина перла сред измамния блясък на фалшивите скъпоценни камъни.
Ние не казваме, че Луи XV обичаше дъщеря си по тази причина. Луи XV, както е известно, обичаше само себе си. Ние просто твърдим, че той държеше на нея повече, отколкото на другите.
Влизайки, той видя принцесата сама в средата на галерията, облегната на една маса с инкрустации от санталово дърво и персийски камък.
Тя беше облечена в черно. Хубавите й коси без пудра бяха скрити под двойна дантела, челото й, по- малко строго от обикновено, изглеждаше може би по-тъжно. Тя не забелязваше нищо около себе си, само от време на време плъзгаше меланхоличните си очи по портретите на европейските крале, където блестяха нейните предци — кралете на Франция.
— Говори се, че заминавате, госпожо — каза Луи XV. — В Пикардия ли отивате?
— Не, сир — каза принцесата.
— В такъв случай отгатвам — каза кралят, като повиши глас. — Вие отивате на поклонение в Ноар Мутие.
— Не, сир — отговори госпожа Луиз, — оттеглям се в манастира на кармелитите86 в Сен Дьони, където, както знаете, съм игуменка.
Кралят потрепери, но лицето му остана спокойно, макар че сърцето му беше истински разтревожено.
— О, не! — каза той. — Не, момичето ми, вие няма да ме напуснете, нали? Невъзможно е да ме напуснете.
— Татко, от дълго време аз съм решила да се оттегля, за което Ваше величество даде разрешение. Не се противопоставяйте, умолявам ви.
— Да, разбира се, дадох това разрешение, но както знаете, го направих, след като се борих със себе си дълго време. Не можете да се погребете в манастир. Това са отминали обичаи. В манастир се влиза само поради страдания или нещастна съдба. Дъщерята на френския крал не е никак бедна, доколкото зная, а ако тя е нещастна, никой не бива да узнае.
— Сир — отговори Луиз, която си даде сметка за вълнението на баща си. Вълнението беше толкова рядка проява при егоист като Луи XV, че то трогна принцесата по-дълбоко, отколкото тя искаше да го покаже. — Сир, не разнежвайте сърцето ми, като ми показвате вашата нежност. Мъката ми не е обикновена мъка. Ето защо моето решение противоречи на обичаите в наши дни.
— Значи вие страдате — извика кралят в проблясък на чувствителност. — Ти страдаш, бедно дете!
— Много, сир — отговори госпожа Луиз.
— О, момичето ми, защо не сте ми казали?
— Защото това са мъки, които човешка ръка не може да излекува.
— Вие сте вярваща, Луиз, и все пак вие бихте могли със силата на религията…
— Все още недостатъчно, сир. И се оттеглям в манастир, за да намеря повече вяра. В тишината Бог разговаря с човешкото сърце, а в самотата човек разговаря с Божието.
Кралят направи крачка назад, като гледаше госпожа Луиз с учудване.
— Никога не сте ми говорили по този начин. Преувеличавате, скъпо дете. Аскетизмът ви погубва.
— О, сир, не наричайте с тази светска дума най-искреното и най-вече най-необходимото себеотрицание, което някога някоя поданичка е предложила на своя крал и някоя дъщеря на своя баща в случай на нужда. Сир, вашият трон, чиято горда сянка така щедро ми предложихте преди малко, се клати под удари, които вие все още не усещате, но аз вече предугаждам. Нещо дълбоко руши и дълбае пропаст, която може внезапно да погълне монархията. Казвали ли са ви някога истината, сир?
Госпожа Луиз се огледа, за да види дали някой не може да я чуе, и като видя, че всички придворни бяха на разстояние, продължи:
— Е, добре, аз зная истината. Облечена в дрехата на сестра на състраданието, съм посетила двадесет пъти мрачните улички, потъналите в глад мансарди, пълните с мъка кръстопътища. Е, добре! По тези улици, в тези мансарди, по тези кръстовища, сир, през зимата хората умират от глад и от студ, а през лятото — от
