безгрижие, накарало баща й да я кръсти с името „дрипа“, — госпожи, вие не намерихте за нужно или по- скоро не се осмелихте да кажете на краля истинската причина за заминаването на госпожа Луиз.
— Хайде, още някоя клевета — каза кралят. — Кажете, Лок, кажете.
— Хайде, говорете, сестро, говорете — казаха двете принцеси нетърпеливо, очаквайки да чуят каква е причината, която толкова много заплашваше краля.
— Добрите ми малки сърчица — продължи Луи XV, — вижте колко много обичат те баща си.
И той се утеши, мислейки, че им отвръщаше със същото.
— Всъщност — продължи госпожа Аделаид — това, от което нашата сестра Луиз се страхуваше най- много на света, тя, която държеше толкова на етикета, беше…
— Хайде, поне довършете, след като започнахте.
— Е, добре, сир, това е натрапването на нови лица.
— Натрапването ли казахте? — попита кралят, недоволен от това начало, защото предварително виждаше накъде водеше то. — Нима при мен има натрапници? Нима ме насилват да приема онези, които аз не желая?
Това беше сръчна маневра, за да се промени напълно смисълът на разговора.
— Изразих се зле. Това не е точната дума. Вместо да кажа натрапване, трябваше да кажа въвеждане.
— А-а-а! — каза кралят. — Това е напредък. Признавам, че другата дума ме смущаваше. Предпочитам въвеждане.
— И все пак, сир — продължи госпожа Виктоар, — мисля, че не сме намерили истинската дума.
— И да видим коя е тя?
— Думата е представяне.
— Но да — казаха другите две сестри, присъединявайки се към по-голямата. — Мисля, че този път я намерихме.
Кралят сви устните си.
— А, така ли мислите? — каза той.
— Да — поде госпожа Аделаид. — Та, казвам, че сестра ми се страхуваше много от новите представяния.
— Е, и! — каза Луи, който вече искаше да свърши с това по-бързо.
— Е, и, татко, тя би се страхувала да види как в двора пристига госпожа графинята Дю Бари.
— Хайде, де — извика кралят с непреодолим прилив на досада. — Хайде, кажете думата и не се въртете около нея толкова дълго време. Колко сте бавна, госпожо Истина!
— Сир — отговори госпожа Аделаид, — не съм толкова закъсняла, когато уведомявам Ваше величество по този въпрос. Задържа ме единствено уважението към вас и единствено заповед от ваша страна можеше да отвори устата ми.
— О, така ли? Без нея вие бихте държали устата си затворена, не бихте се прозявали, не бихте говорили, а също така и не бихте хапали…
— Вярно е, сир — продължи госпожа Аделаид, — че открих истинската причина за оттеглянето на сестра ми.
— Ей… — прекъсна ги Луи XV като баща от пиеса на Молиер. — Присъединяваме се към мнението значи. Струва ми се, че в семейството има заговор. И затова значи това представяне не може да се състои. И затова значи госпожите не са си у дома, когато искам да ги посетя. И затова значи те не отговарят нито на молбите, нито на исканията за аудиенция.
— На какви молби и на какви искания за аудиенция? — попита госпожа Аделаид.
— Е, вие го знаете добре. На молбите на госпожица Жана Воберние — каза госпожа Софи.
Кралят стана от мястото си вбесен. Очите му, толкова спокойни и нежни, хвърлиха светкавица, твърде обезпокоителна за трите сестри. Тъй като сред тях не можеше да се намери героиня, способна да понесе бащиния гняв, и трите сведоха чело пред бурята.
— Ето — каза той — какво правите, за да ми докажете, че съм се излъгал, казвайки, че най-добрата от четирите ми дъщери е заминала.
— Сир — каза госпожа Аделаид, — Ваше величество се отнася зле с нас, по-зле, отколкото с кучета.
— Вярвам ви, защото, когато пристигам, моите кучета ми се умилкват, те са ми истински приятели. И така, сбогом, госпожи! Отивам да видя Шарлот, Бел-Фий и Градине. Клетите животни! Да, аз ги обичам и ги обичам най-много за това, че не лаят истини.
— Капитанът на хрътките, хей, капитанът на хрътките!
Офицерът, когото дариха с тази особена титла, дотича.
— Да отворят стаята с кучетата — каза кралят.
— О, сир — провикна се офицерът, като се хвърли пред Луи XV. — Нека Ваше величество не прави повече нито крачка!
— Е, добре, какво има? — каза кралят, спирайки се пред прага на вратата, под която се долавяше лаят на кучетата, подушили своя господар.
— Сир — каза офицерът, — простете усърдието ми, но не мога да позволя на краля да влезе при кучетата.
— А, добре — каза кралят, — разбирам. Стаята не е подредена… Е, добре, изведете Градине!
— Сир — прошепна офицерът, чието лице изрази объркване. — Градине не е ял и пил нищо от два дни и се страхуваме да не би да е побеснял.
— О! — извика Луи XV, — решително аз съм най-нещастният човек. Градине — побеснял! Но това е върхът на мъките ми.
Капитанът на хрътките сметна за свой дълг да пророни една сълза, за да оживи сцената. Кралят се завъртя на пети и се оттегли в кабинета си, където го очакваше неговият камериер. Последният, като видя разстроеното лице на краля, се скри в бойницата на един прозорец.
— А, добре, разбирам — прошепна Луи XV, без да обърне внимание на предания си служител, — това не може да бъде министър, достоен за един крал. — И като започна да обикаля с големи крачки из кабинета си, продължи. — Ах, добре разбирам, че господин Дьо Шоазьол се подиграва с мен. Дофинът смята себе си за половин господар и се надява да стане пълен, когато настани малката австрийка на трона. Луиз ме обича, но е доста сурова, защото ме поучава и си отива. Останалите ми дъщери пеят песнички, в които ме наричат Блез. Граф Дьо Прованс превежда Лукреций89, граф Д’Артоа тича из уличките. Кучетата ми побесняват и искат да ме хапят. Решително само бедната графиня ме обича. Да вървят по дяволите онези, които искат да й причинят зло!
Тогава, вземайки отчаяно решение, крал Луи XV седна до масата, върху която работеше и която бе издържала тежестта на последните договори и прекрасните писма на великия крал.
— Сега разбирам защо всички около мен искат да ускорят пристигането на дофината. Тя трябваше — продължи кралят — да мине покрай Реймс и Ноайон, без да спира, и да пристигне веднага в Компиен. Ще подкрепим поредния церемониал. Три дни приеми в Реймс и един… Бога ми, два… Не, три дни празници в Ноайон. Така ще спечеля шест дни. Шест хубави дни.
Кралят взе перото и сам написа на господин Дьо Стенвил заповед да се спре за три дни в Реймс и за три дни в Ноайон. После, изпращайки да повикат служебния куриер, му каза:
— И по корем ще се влачите, но ще предадете тази заповед на адресата й.
А после със същото перо написа:
Днес настаняваме Замор във владенията му. Заминавам за Марли. Тази вечер ще ви кажа в Люсиен всичко, което мисля в този миг.
