радост да ви ръкопляскам.
— Все пак имахме госпожа Дьо Фаларис, която се опитваше да царува в момента, когато регентът си затваряше очите, имахме и Ла Сури91, която се вреше навсякъде и се опитваше да си гризне по нещо.
— О, монсеньор, госпожа Дьо Фаларис беше видна дама, а Ла Сури беше добро момиче!
— Нищо не можеше да им се откаже.
— Или по-скоро те не можеха да отказват нищо.
— О, госпожо графиньо — каза канцлерът, като се смееше така, че учудваше все повече и повече старата тъжителка, дотолкова видът му беше искрен и естествен. — Не ме карайте да говоря лоши неща за моите служители поне от любов към моята младост.
— Но Ваше превъзходителство не може да ми попречи да оплача изгубеното си богатство и завинаги разорения си дом.
— Ето какво означава човек да не е в крак с времето, графиньо. Направете жертва в името на днешния ден, направете жертва.
— О, монсеньор, колко сте добър. Та вие ми говорите като на приятел.
— Ех, ние сме на една и съща възраст, графиньо.
— Ех, защо ли не съм на двадесет години, монсеньор? Защо ли вие не сте един обикновен адвокат? Вие бихте пледирали в съда за мен и никой от семейство Дьо Салюс не би удържал победа срещу вас.
Канцлерът се направи, че не чува последните думи на графинята.
— На ваше място — каза той — щях да забравя старите, както те ви забравят, и да се обърна към младите, които се опитват да си намерят привърженици. Познавате ли, макар и малко, дъщерите на краля?
— Те са ме забравили.
— А освен това те са безсилни. Познавате ли дофина?
— Не.
— Всъщност — продължи господин дьо Мопу — той е твърде зает със своята ерцхерцогиня и не може да мисли за нищо друго. Да видим сред фаворитите. Защо не се обърнете към самата графиня?
— Към госпожа Дю Бари? — каза тъжителката, като отвори ветрилото си.
— Да. В дъното на душата си тя е добра.
— Твърде старомодна съм, за да й се харесам, монсеньор.
— О, не, мисля, че се лъжете. Тя търси връзки с добри стари семейства. Да ви кажа честно, нейният негър може да ви спаси, и то, като каже на господарката си, че би му доставило удоволствие, ако вие спечелите. Нали знаете, протекции… Той прави всичко, каквото си поиска, с господарката си, а тя прави всичко, което си поиска, с краля.
— Но тогава излиза, че Замор управлява Франция?
— Хм — каза господин Дьо Мопу, като клатеше глава, — Замор е твърде влиятелен. И бих предпочел да съм скаран, хм, с дофината например, отколкото с него.
— Исусе — провикна се госпожа Дьо Беарн, — ако толкова сериозен човек като Ваше превъзходителство не казваше подобни неща…
— Ех, Бога ми, не само аз ви казвам това, а всички. Питайте херцозите или перовете дали забравят, отивайки в Марли или Люсиен, бонбоните за устата и перлите за ушите на Замор. И аз самият, канцлерът на Франция или почти канцлерът, с какво мислихте, че се занимавах, когато дойдохте? Подготвях документите му за управител.
— За управител?
— Да, господин Дьо Замор е назначен за управител на Люсиен.
— Какво падение, Боже мой! — провикна се старата графиня. — Но в такъв случай монархията е загубена?
— Във всеки случай е сериозно болна, графиньо. А от болен, който умира, както знаете, се измъква каквото може. Знаете ли какво ви трябва, за да бъдете добре приета от госпожа Дю Бари?
— Какво?
— Трябва да занесете документите на нейния негър… На това му викам хубаво влизане в нейния дом.
— Така ли мислите, монсеньор? — попита графинята смутено.
— Сигурен съм, но…
— Тогава — каза решително бедната стара тъжителка, пречупена от всички тези превратности — съдбата не желае да направи нищо за мен. Ето, че Ваше превъзходителство ме прие, както не ме е приемал никой досега, а аз не се надявах дори на честта да го зърна. Е, добре! Липсва ми още нещо: не само имам намерението да ухажвам госпожа Дю Бари (аз, една Дьо Беарн), за да се добера до нея, а на всичко отгоре и да нося документите на този ужасен негър, когото бих удостоила единствено с удар по задника, ако го бях срещнала на улицата. А ето, че не мога да се добера до това малко чудовище.
Господин Дьо Мопу започна отново да се глади по брадичката и имаше вид на човек, който търси изход, когато изведнъж съобщиха.
— Виконт Жан дю Бари!
При тези думи канцлерът плесна с ръце изненадано, а графинята се строполи в креслото си без дихание и пулс.
— Хайде сега кажете, че отново сте изоставена от съдбата, госпожо! — провикна се канцлерът. — Ах, графиньо, графиньо, напротив, небето се бори за вас…
Слугата се оттегли, но миг по-късно се върна, като водеше нашия познат Жан дю Бари, който влезе с изпънат прасец и превързана ръка. След обичайните поздрави, докато нерешителната и трепереща графиня се опитваше да стане, за да се сбогува, а канцлерът й даваше незабележим знак с глава, който трябваше да означава, че аудиенцията й е приключила, виконтът рече:
— Простете ми, монсеньор, простете ми, госпожо, че ви обезпокоих. Моля ви, останете, госпожо… Аз имам да кажа само две думи на Негово превъзходителство, ако той прояви добрината да ме изслуша.
Графинята седна отново, без да чака да я молят. Сърцето й биеше от радост и нетърпение.
— Но може би аз ще преча, господине? — попита тя.
— О, Боже мой, не. Ще кажа само две думи на Негово превъзходителство и ще отнема само десет минути от скъпоценното му време. Това е времето, което ми е нужно, за да се оплача.
— Да се оплачете ли казахте? — обърна се канцлерът към господин Дю Бари.
— Аз съм ранен, монсеньор, да, ранен съм и разбирате, че не мога да оставя подобни неща безнаказано. Нека се подиграват с нас, нека ни възпяват в песнички, нека ни клеветят, всичко това се преживява, но нека поне не ни колят, по дяволите!
— Изяснете се, господине — каза канцлерът, като се преструваше на потресен.
— Ще го направя бързо, но Боже мой, така прекъсвам аудиенцията на госпожата.
— Графиня Дьо Беарн — каза канцлерът, като представи старата дама на виконт Жан дю Бари.
— След вас, господин виконт — каза тя.
— Госпожо графиньо, няма да се осмеля да пренебрегна етиката.
— Осмелете се, господине, осмелете се. Моят въпрос се отнася за пари, а вашият — за чест. Естествено вие бързате повече.
— Госпожо — каза виконтът, — ще се възползвам от вашето любезно позволение.
И той разказа своето приключение на канцлера, който слушаше сериозно.
— Ще ви трябват двама свидетели — каза господин Дьо Мопу след миг на мълчание.
— А — провикна се Дю Бари, — та аз познавам неподкупен съдия. Е, добре, ще ви намерим свидетели…
— Монсеньор — каза графинята, — единият е вече тук.
— И кой е този свидетел? — попитаха в един глас виконтът и Дьо Мопу.
— Аз!
— Вие ли, госпожо? — попита канцлерът.
— Слушайте, господине. Това не се ли случи в селцето Ла Шосе?
— Да, госпожо.
