— Ако предложа услугите си на госпожата — поде старата тъжителка, която, изглежда, придобиваше по-голяма решителност, водена едновременно от своя интерес и от комедията, която се разиграваше пред нея, — аз не бива да разчитам, че моето дело ще бъде спечелено, защото всички гледат на него днес като на изгубено, а това означава, че утре то ще бъде трудно спечелено.
— А, само ако кралят пожелаеше това! — отговори виконтът, като бързаше да ликвидира това ново колебание.
— Е, добре! Госпожата има право, виконте — каза фаворитката. — И аз съм на нейното мнение.
— Какво казвате? — попита виконтът, като разтвори страшно очите си.
— Казвам, че е въпрос на чест за една жена с името на госпожата делото да се гледа така, както трябва. Само че никой не може да спре волята на краля, нито да го възпре в неговата щедрост. И ако кралят, не желаейки особено днес, при тези отношения с Парламента да промени хода на делото, предложеше на госпожата обезщетение?
— Почтено е — побърза да каже виконтът. — О, да, сестричке. И аз съм на вашето мнение.
— Уви! — каза, преизпълнена с мъка, тъжителката. — Как да се даде обезщетение при загуба на едно дело, което възлиза на двеста хиляди ливри?
— Но — каза госпожа Дю Бари — чрез един кралски подарък от сто хиляди ливри например?
Двамата съюзници се вгледаха жадно в жертвата си.
— Аз имам син — каза тя.
— Толкова по-добре. Това означава един държавен служител повече, една нова преданост в полза на краля — поде Жан. — А най-малкото, на което мога да се надявам, е длъжността лейтенант в кралската гвардия.
— Значи вие ми позволявате да говоря на Негово величество за вас? — попита графинята.
— Окажете ми тази чест — отговори тъжителката с въздишка.
— Госпожо, това ще стане не по-късно от тази вечер — каза фаворитката, вдигайки обсадата. — А сега, госпожо, аз, надявам се, завоювах вашето приятелство.
— А вашето приятелство ми е толкова скъпо — отговори старата дама, като започна да се кланя, че аз наистина мисля, че сънувам.
— И кога ще имам честта да ви видя отново, госпожо графиньо? — попита старата тъжителка.
— Утре сутринта моята карета ще бъде пред вратата ви, госпожо, за да ви отведе в Люсиен, където ще бъде и кралят. Утре в десет сутринта аз ще съм изпълнила обещанието си. Негово величество ще бъде предупреден и вие няма да чакате нито минута.
— Позволете да ви придружа — каза Жан, като предложи ръката си на графинята.
— Ще се справя и сама, господине — каза старата дама. — Останете тук, моля ви.
Жан настоя.
— Поне до стълбата.
— След като държите толкова…
И тя пое ръката на виконта.
— Замор! — извика графинята.
Замор дотича.
— Да светят на госпожата до входа и да докарат каретата на брат ми.
Замор изхвърча като стрела.
— Наистина, вие сте преизпълнени с внимание към мен — каза госпожа Дьо Беарн.
И двете жени си размениха по един прощален поклон.
Стигнал до началото на стълбата, виконт Жан пусна ръката на госпожа Дьо Беарн и се върна при сестра си, докато тъжителката слизаше величествено по голямата стълба.
Замор вървеше напред. След Замор вървяха двама слуги, които носеха факли, а след това госпожа Дьо Беарн, чийто не дотам дълъг шлейф бе носен от трети слуга. Братът и сестрата гледаха от един прозорец, за да проследят чак до каретата тази скъпоценна кръстница, търсена толкова грижливо и намерена толкова трудно.
В момента, когато госпожа Дьо Беарн стигна до входа, една карета влезе в двора и млада жена изскочи от нея.
— А, господарката Шон! — провикна се Замор, като разтвори без мярка дебелите си устни.
Единият крак на госпожа Дьо Беарн увисна във въздуха, защото тя разпозна в новопоявилата се посетителка лъжливата дъщеря на господин Флажо. Дю Бари беше отворил стремглаво прозореца и от него правеше предупредителни знаци на сестра си, която не ги виждаше.
— Този малък глупак Жилбер тук ли е? — попита Шон слугите, без да забелязва графинята.
— Не, госпожо отговори единият от тях. Изобщо не сме го виждали.
Едва тогава, вдигайки очи, тя забеляза знаците на Жан и проследи посоката на ръката му, която безспорно сочеше госпожа Дьо Беарн.
Шон я позна, нададе вик, нахлупи шапката си и потъна в салона.
Старицата, без да си даде вид, че е забелязала нещо, се качи в каретата и даде адреса си на кочияша.
32.
Кралят се отегчава
Както беше казал, кралят замина за Марли. В три следобед той даде заповед да го закарат в Люсиен. Предполагаше, че след получаването на малката му бележка госпожа Дю Бари щеше да побърза да напусне на свой ред Версай и да отиде да го чака в очарователното си жилище. Той беше твърде изненадан, когато при пристигането си завари Замор, не показващ никаква управителска гордост и забавляващ се да скубе перата на папагал, който пък се опитваше да го ухапе.
Кралят се настани в малкия салон и отпрати свитата си. Започна да разпитва Замор.
— Госпожа графинята в градината ли е?
— Не, господарю — отговори Замор.
Тази дума заместваше обръщението Ваше величество, което госпожа Дю Бари беше отнела на краля, когато той идваше в Люсиен, изпълнявайки по този начин един свой каприз.
— Тогава е при шараните?
С големи разходи бяха издълбали езеро на възвишението, бяха го захранили с вода от водопровода и бяха пуснали в него най-красивите шарани от Версай.
— Не, господарю — повтори Замор.
— Къде е тогава?
— В Париж, господарю.
— Как така в Париж! Графинята не е ли идвала в Люсиен?
— Не, господарю, но тя изпрати тук Замор.
— С каква цел?
— С цел да чака краля.
— Ах, ах! — каза Луи XV. — Поверили са ти грижата да ме приемеш? Очарователно е да бъдеш в обществото на Замор. Благодаря, графиньо, благодаря.
И кралят се надигна малко отегчен.
— О, не — каза негърчето. — Кралят няма да бъде в обществото на Замор.
— А защо?
— Защото Замор си отива.
— И къде отиваш?
— В Париж.
— Тогава ще остана сам. Става все по-интересно. А какво ще правиш в Париж?
— Ще се присъединя към господарката Бари и ще й кажа, че кралят е в Люсиен.
— Аха, значи графинята те е натоварила да ми съобщиш това?
— Да, господарю.
— А каза ли ти какво да правя, докато я чакам?
— Да поспите!
