Сартин.
— Най-напред графинята, госпожа Дю Бари, е била видяна в Париж този следобед към два часа. Към шест часа към нея се присъедини Замор.
— Възможно е, а какво правеше госпожа Дю Бари?
— Беше у дома си.
— Разбирам, но защо беше там?
— Очакваше кръстницата си.
— Кръстницата си! — каза кралят с такова недоволство, че не успя да го скрие напълно. — Ще я кръщават ли?
— Да, сир, в големите фонтани на Версай.
— Честна дума, тя греши — езичеството й отиваше толкова добре.
Кралят потрепери и вдигна рамене.
— Обичам много това ваше движение, сир. То ми доказва, че Ваше величество ще бъде отчаян, ако види поражението на привържениците на Дьо Грамон, на Дьо Гемене и на всички останали лицемерки в двора.
— Така ли?
— Несъмнено, защото вие сте в съюз с всички тези хора!
— Значи успяхте да си изфабрикувате кръстница.
— Намерих една съвсем готова, сир, при това от твърде добро потекло. Името й е графиня Дьо Беарн и е от семейство на принцове, което някога е управлявало. Само толкова. Надявам се, че няма да се посрами, след като е свързана роднински със Стюартите.
— Графиня Дьо Беарн ли? — каза кралят с изненада. — Та аз познавам само една и тя трябва да живее някъде около Вердюн.
— Същата е. При това тя дойде тук заради нас.
— И тя ви дава ръката си?
— Дава ми и двете си ръце!
— И кога ще стане това?
— Утре в единадесет часа сутринта тя ще има честта да бъде приета от мен тайно и в същото време, ако въпросът не е много недискретен, тя ще поиска от краля аудиенция, а вие ще я определите възможно в най-близко време, нали, монсеньор на Франция?
Кралят избухна в смях, но смехът не беше искрен.
— Разбира се, разбира се — каза той, — като целуна ръката на графинята.
А после изведнъж се провикна:
— Утре в единадесет часа ли?
— Разбира се, часът за закуска.
— Невъзможно, скъпа приятелко!
— Как така невъзможно?
— Няма да закусвам тук. Прибирам се тази вечер.
— Какво означава това? — каза госпожа Дю Бари, която усети как студът проникна до сърцето й. — Значи вие заминавате, сир?
— Налага се, скъпа графиньо. Определих среща на Дьо Сартин за една много спешна работа.
— Както желаете, сир, но поне ще вечеряте, нали?
— О, да, може би ще вечерям… Да, много съм гладен, ще вечерям.
— Накарай да ни сервират, Шон — каза графинята на зълва си, като й направи тайнствен знак, който несъмнено беше свързан с някоя по-раншна уговорка между тях…
Шон излезе. Кралят беше забелязал знака в едно огледало и въпреки че не можа да го разбере, отгатна някаква клопка.
— Всъщност не — каза той. — Невъзможно е дори да вечерям тук. Трябва веднага да замина, имам да подписвам документи, днес е събота.
— Добре, така да бъде. Ще заповядам да доведат конете.
— Да, скъпа красавице.
— Шон!
Шон се появи отново.
— Конете на краля! — каза графинята.
— Добре — каза Шон с усмивка и отново излезе.
33.
Кралят се забавлява
Кралят беше очарован от тази проява на властност, която едновременно наказваше графинята, че го беше накарала толкова време да я чака, и заедно с това го освобождаваше от неприятностите по представянето. Кралят тръгна към вратата на салона. Срещна Шон, която се връщаше.
— Е, виждате ли моята прислуга?
— Няма никой от прислугата на Ваше величество в преддверието.
Кралят на свой ред се приближи до вратата.
— Прислугата ми! — извика той.
Никой не отговори. Човек би казал, че в замъка нямаше жива душа.
— Хайде, графиньо — каза той с досада, — дайте нарежданията си, умолявам ви. По дяволите, шегата трябва да има край.
— Да, сир, и вие не сте този, които дава нарежданията тук.
— И кой тогава? Вие ли, Шон?
— Аз ли? — попита младата жена, седнала в другия край на стаята, като подражаваше на графинята. — Изпитвам голяма мъка, когато се подчинявам, а какво остава, ако взема да заповядвам.
— Но тогава кой е господар тук?
— По дяволите, сир! Господин управителят.
— Господин Замор?
Графинята с очарователно небрежен жест протегна ръка към един копринен шнур, в края на който висеше перлен пискюл, и позвъни.
Появи се един слуга, по всяка вероятност предварително обучен, който бе чакал в преддверието.
— Къде е управителят? — попита кралят.
— Управителят — отговори почтително слугата — бди над щастливите дни на Ваше величество.
— И къде е той?
— На обиколка.
— Ето това е един добре пазен замък — каза кралят. — Чумата да го вземе, какъв ред само!
Слугата излезе, виждайки, че кралят не му задава други въпроси.
Графинята се беше изтегнала в едно кресло и хапеше една красива роза, до която устните й изглеждаха от корал.
— Хайде, сир — каза тя с обичайната само за нея съблазнителна усмивка, — жал ми е за Ваше величество. Поемете ръката ми и да отидем да го потърсим. Шон, осветявай пътя ни!
Шон излезе първа. Тя беше готова да даде сигнал за опасност, ако се явеше такава, намирайки се най- отпред. Ноздрите на краля бяха погъделичкани от аромат, който би събудил апетита и на най-сдържания лакомник, още щом завиха по първия коридор.
— А! — каза той, като се спря. — Какъв е този аромат, графиньо?
— Сир, това е ароматът на вечерята. Мислех, че кралят ще ми окаже честта да вечеря в Люсиен, и се бях подготвила.
Луи XV още веднъж вдъхна ароматната пара и водейки за ръка графинята, се спря до вратата на трапезарията. Върху ослепително осветена и великолепно наредена маса имаше два чифта прибори.
— Чумата да го вземе, имате добър готвач, графиньо.
— Днес бе едва първият му ден и бедният дявол направи чудеса, за да заслужи одобрението на Ваше величество. Той е способен дори да си пререже гърлото като бедния Вател.
