Графинята въздъхна, но повика на помощ цялата си сила.
— Ще завърша делото — каза тя с достойнство, което беше в контраст с жалката същност на този разговор. — Няма да позволя да говорят за мен, че след като съм имала възможност да сторя нещо, аз съм отстъпила пред заговора. Ще загубя делото, но ще покажа на недобросъвестните лицето на една достойна жена, каквито днес в двора не са много. Ще ми подадете ли ръката си, господин Флажо, за да ме придружите?
— Госпожо — каза господин Флажо, призовавайки цялото си достойнство на свой ред, — ние, членовете опозиционери от Парижкия парламент, се заклехме да не влизаме в никакви отношения и да не се срещаме с онези, които изоставиха парламентаристите заради делото на господин Д’Егийон. Съединението прави силата и тъй като господин Дьо Мопу е непоследователен в това дело и ние не сме доволни от него, ще останем в нашия лагер.
— Ама че тъжен адвокат — промърмори на себе си госпожа Дьо Беарн. — Страхувам се, че пред Парламента ще имам по-малко успех с него, отколкото имах самата аз пред моята дълга възглавница.
После продължи високо с усмивка, под която се опитваше да скрие безпокойството си.
— Сбогом, господин Флажо. Проучете добре делото, моля ви. Не се знае какво би могло да се случи.
— Е, госпожо, вашето дело при човек като господин Дьо Мопу е загубено. Остава ни само да спечелим пред публиката и понеже няма справедливост, ще направим скандал!
— Господин Флажо…
— Госпожо, да бъдем философи… Да вдигнем шум!
— Да те гръмне дяволът — измърмори графинята. — Некадърен адвокат, който не вижда никакъв изход, освен да се увива във философски дрипи. Да вървим при господин Дьо Мопу, който не е философ. С него може би ще се спазаря по-добре, отколкото с теб!
И старата графиня остави господин Флажо и се отдалечи от улица „Пти-Лион-Сен-Совьор“, след като за два дни беше преминала през всички стъпала между надеждата и отчаянието.
30.
Порокът
Старата графиня трепереше, отивайки у господин Дьо Мопу. Когато стигна до жилището, тя завари портиера да разговаря с някакъв слуга, който, изглежда, му даваше нареждания. Тя предпазливо изчака от страх да не би нейното присъствие да попречи на двамата събеседници, но забелязвайки я, слугата се оттегли. Портиерът се приближи до каретата и попита за името на посетителката.
— О, зная — каза тя, — че по всяка вероятност няма да имам честта да се срещна с Негово превъзходителство.
— Това е без значение, госпожо — отговори портиерът, — окажете ми все пак честта да ми кажете името си.
— Графиня Дьо Беарн — отговори тя.
— Негово превъзходителство е у дома си — отговори портиерът.
— Но несъмнено той не приема?
— Ще приеме госпожа графинята — каза портиерът.
Госпожа Дьо Беарн слезе от каретата, като не знаеше дали сънува, или е будна. Вратарят дръпна един шнур и звънецът прозвъня два пъти. В преддверието се появи слугата и портиерът направи знак на графинята да влезе.
Господин Дьо Мопу скочи веднага и само с едно движение се облегна на камината. Госпожа Дьо Беарн направи три сковани поклона.
— Монсеньор — каза тъжителката, — поисках да дойда при Ваше превъзходителство, за да му изложа най-смирено моето искане, от което зависи цялото ми богатство.
Господин Дьо Мопу направи с глава лек знак, който означаваше „говорете“.
— Всъщност, монсеньор — поде графинята, — вие знаете, че цялото ми богатство, или по-точно богатството на сина ми, е свързано с изхода от делото, което водя в момента срещу семейство Дьо Салюс.
Господин Дьо Мопу продължи да глади брадичката си.
— Госпожо графиньо — каза той, — имате право, като казвате, че съм приятел на семейство Дьо Салюс, но имате основание и да вярвате, че поемайки печата, съм оставил настрана от държавните работи всяко приятелство. Впрочем ще ви отговоря, без да проявявам никаква специална грижа към вас, както подобава на върховен съдия.
— О, монсеньор, бъдете благословен! — провикна се старата графиня.
— Гледам на вашето дело като обикновен юрист — продължи канцлерът.
— Желая Ваше превъзходителство да се запознае с него.
— Направено е.
— Е, и? — попита старата графиня, като трепереше. — И какво мислите по този въпрос, монсеньор?
— За вашето дело ли? Казвам, че не може да има и съмнение.
— За какво? За спечелването му ли?
— Не, за загубването му. Ако имате да плащате нещо, след като съдиите отсъдят и наложат запор…
— Е, и?
— Е, трябва да се подготвите да плащате.
— Но, монсеньор, тогава аз съм разорена!
— По дяволите, вие разбирате, госпожо графиньо, че правосъдието не може да вземе предвид подобни неща.
— Няма ли начин да се спогодим и запорът да бъде по-малък?
— Никого от вашите съдии ли не познавате? — попита вицеканцлерът.
— Не, монсеньор.
— Това е лошо. Господата Дьо Салюс се познават с три четвърти от Парламента!
Графинята потрепери.
— Добре забележете — продължи вицеканцлерът, — че това няма значение за същността на делото, тъй като един съдия не се оставя да бъде увлечен от собствените си пристрастия.
Това беше толкова вярно, колкото беше вярно и чувството за справедливост на канцлера, и прословутите апостолски добродетели на Дюбоа. Графинята без малко не припадна.
— Но в края на краищата — продължи канцлерът, — ако хвърлим цялостен поглед върху нещата, трябва да признаем, че съдията мисли повече за приятелите си, отколкото за онези, които не познава. Както си е, така си е. И понеже вие ще загубите делото, госпожо, последствията ще бъдат твърде неблагоприятни.
— Но това, което Ваше превъзходителство ми казва, е ужасно.
— О, що се отнася до мен, госпожо — продължи господин Дьо Мопу, — вие правилно преценявате, че аз ще се въздържа. Нямам какво да препоръчвам на съдиите, а след като аз самият не съм съдия, значи мога да говоря.
— Уви, монсеньор, страхувам се от едно нещо!
Вицеканцлерът впи малките си сиви очи в тъжителката.
— И то е, че господата Дьо Салюс живеят в Париж, че господата Дьо Салюс са много тясно свързани със съдиите и че в крайна сметка господата Дьо Салюс са всемогъщи.
— Всъщност — продължи господин Дьо Мопу — името, което носите, е едно от най-хубавите във Франция и то е достатъчна препоръка за мен.
— Което няма да ми попречи да загубя делото си, монсеньор.
— Но, по дяволите, аз съм безсилен.
— О, монсеньор, монсеньор — каза графинята, като клатеше глава.
— Струва ми се, госпожо — каза, усмихвайки се, господин Дьо Мопу, — че благоволихте да кажете, че нещата изглеждаха по-добре в доброто старо време.
— Уви, да, монсеньор. Поне така ми се струва. Спомням си с наслада времето, когато като обикновен кралски адвокат вие произнасяхте в парламента прекрасни речи и аз, млада жена по онова време, идвах с
