— Дръжте, Льобел — каза той. — Отнесете това писмо на графинята и се отнасяйте добре с нея.
29.
Госпожа Дьо Беарн
Като не можа да намери сред дамите от двора толкова желаната и необходима кръстница (защото без нея представянето на госпожа Дю Бари не можеше да се състои), Жан беше хвърлил око на провинцията, беше се запознал с положението на дамите там, преравяйки градовете, и бе открил онази, която му трябваше, покрай бреговете на Мозел, в една все още добре поддържана къща в готически стил. Това, което му беше необходимо за представянето, беше някоя стара тъжителка с някой стар нерешен процес.
Старата тъжителка беше графиня Дьо Беарн. Старият процес беше едно съдебно дело, от което зависеше цялото й богатство и което беше свързано с господин Дьо Мопу, сближил се наскоро с госпожа Дю Бари и открил някакво неподозирано досега роднинство и като следствие от всичко това я наричаше своя братовчедка. Предвиждайки пост за себе си в канцлерството, господин Дьо Мопу беше показал трескаво приятелство към фаворитката във вчерашния ден и показваше към нея трескав интерес предвид утрешния ден, а приятелството и интересът го бяха назначили чрез ръката на краля за вицеканцлер, но всички го наричаха съкратено само вис90.
Пъргава, кльощава, винаги търсеща прехрана, непрестанно въртяща очи на уплашена котка под сивите си вежди, госпожа Дьо Беарн беше запазила костюма на жените от нейната младост. И понеже изменчивата мода понякога проявява и разум, един костюм на младо момиче от 1740 година се беше превърнал в костюм на старица от 1770 година!
Тя съжаляваше единствено, че не е богата, за да остави на сина си достойно за името им богатство. Синът й беше обикновен младеж от провинцията (там ги има много такива), срамежлив като девойка и много по-привързан към прелестите на материалния живот, отколкото към предимствата на славата.
На госпожа Дьо Беарн й оставаше утехата да нарича „моите земи“ земите, които нейният адвокат оспорваше на семейство Дьо Салюс, но понеже беше жена със здрав разум, съзнаваше, че ако трябва да иска заеми въз основа на тези земи, нито един лихвар, а дръзки лихвари имаше много по онова време във Франция, и нито един прокурор, а винаги е имало много обиграни прокурори, нямаше да й дадат и су.
Пристигането на Шон, представила се под името госпожица Флажо, предизвика предвид разположението на духа й едно нежно потрепване.
Човек вярва на онова, което му се иска. Ето защо госпожа Дьо Беарн съвсем естествено се поддаде на разказа на младата жена.
И въпреки всичко тя откриваше в него малка сянка. Графинята познаваше от двадесет години господин Флажо, беше го посещавала повече от двеста пъти на улица „Пти-Лион-Сен-Совьор“, а никога не беше забелязвала върху квадратния килим, който й се струваше твърде малък за огромния кабинет, та никога, както казахме, не беше забелязала по този килим някое палаво дете, дошло да търси кутиите с бонбони, предназначени за клиентите и клиентките.
И така, след като Шон си беше тръгнала, госпожа Дьо Беарн, убедена, че е дошъл моментът да направи жертва, се качи на свой ред в една стара карета и накара кочияшите да бързат така, че тя премина през Ла Шосе един час преди дофината и пристигна пред бариерата Сен Дьони едва пет или шест часа след госпожица Дю Бари.
Тъй като пътничката имаше много малко багаж, а най-неприятното нещо за нея бе да събира сведения, госпожа Дьо Беарн накара кочияша да спре каретата на улица „Пти-Лион“, до вратата на господин Флажо. Това не стана без значителен брой любопитни — а всички парижани са любопитни — да се спрат пред будещата почитание карета, която сякаш бе излязла от конюшните на крал Анри IV.
Улица „Пти-Лион“ не е широка. Госпожа Дьо Беарн спря величествено и след като плати на кочияша, заповяда да закарат каретата в странноприемницата „Пеещият петел“ на улица „Сен-Жермен де Пре“, където имаше навика да отсяда.
Тя се изкачи по мрачното стълбище на господин Флажо, като се държеше за мръсния въжен парапет. Стълбището беше хладно, добре дошло за старицата, уморена от изминатия бързо в горещината път.
Господин Флажо повдигна одеялото, което се беше свлякло надолу, защото му беше горещо, когато неговата прислужница Маргьорит му съобщи за пристигането на госпожа Дьо Беарн. Така нагласен, той се приближи към вратата усмихнат, но в тази усмивка се четеше оттенък на учудване, и то толкова подчертан, че графинята счете за свое задължение да му каже:
— Е, добре, какво има, скъпи ми господин Флажо? Това съм аз.
— Бихте ли ми позволили да се порадвам на тази толкова приятна изненада?
Госпожа Дьо Беарн потъна в креслото и повдигна краката си, за да остави място между пода и сатенените си обувки за малката кожена възглавничка, която Маргьорит слагаше под тях. Тя се изправи бързо.
— Как така изненада? — каза тя, като сбръчка носа си, натежал от очилата, които току-що беше извадила от калъфа им, за да вижда по-добре господин Флажо.
— Несъмнено?! Аз мислех, че вие сте в земите си, госпожо — отговори адвокатът.
— Както знаете, аз бях там, но при първия ваш сигнал ги напуснах.
— При първия ми сигнал ли? — попита адвокатът учудено.
Очите на господин Флажо придобиха големината на очилата на графинята.
— Надявам се, че съм дошла бързо — каза тя — и че вие ще бъдете доволен от мен.
— О, госпожо, говори се, че кралят замисля държавен преврат и се надява да унищожи парламента. Но бих ли могъл да ви предложа нещо да се подкрепите?
— Не се отнася за краля, не се отнася за държавния преврат!
— А за какво се отнася, госпожо?
— Става дума за моя процес. Във връзка с моя процес ви питах дали няма нещо ново.
— О, що се отнася до това — каза господин Флажо, като поклати тъжно глава, — няма нищо ново, госпожо, абсолютно нищо, абсолютно нищо…
— Нищо, откакто госпожица дъщеря ви говори с мен. Всъщност, тъй като тя говори с мен оня ден, добре разбирам, че не може да се е случило нещо кой знае какво оттогава.
— Дъщеря ми ли, госпожо?
— Да.
— Простете ми, госпожо — каза господин Флажо, — но е невъзможно аз да съм изпратил при вас дъщеря си.
— Невъзможно?!
— По една безкрайно проста причина — аз нямам дъщеря.
Господин Флажо стана неспокоен. Той повика Маргьорит, за да донесе освежителни напитки, които да предложи на графинята, и най-вече за да я наблюдава. „Бедната жена, помисли той, главата й се е завъртяла.“
— И вие не сте натоварили тази ваша дъщеря — продължи графинята, следвайки своята мисъл, — вие не сте я натоварили да ми съобщи пътьом, че моят процес е започнал?
— Не.
Графинята скочи от креслото си, като се удари с двете си ръце по колената.
— Пийнете си нещо, госпожо графиньо — каза господин Флажо, — това ще ви се отрази добре.
В същото време той направи знак на Маргьорит, която се приближи с две чаши бира върху един поднос, но старата дама вече не беше жадна. Тя отблъсна така грубо подноса с чашите, че госпожица Маргьорит, която, изглежда, разполагаше с известни привилегии в този дом, се почувства засегната.
— Хайде, хайде — каза графинята, като гледаше господин Флажо изпод очилата си, — нека си изясним нещата, ако обичате.
— Съгласен съм — каза господин Флажо. — Останете, Маргьорит! Госпожата ще приеме нещо разхладително след малко. Да си изясним нещата.
— Да, да ги изясним, ако обичате, скъпи ми господин Флажо. Човек би казал, че главата ви се е замаяла от горещината.
