— Не се дразнете, госпожо — каза адвокатът, като отмести креслото си назад и по този начин се отдалечи от графинята. — Не се дразнете и нека да поговорим.
Госпожа Дьо Беарн сплете ръце, като с това изразяваше дълбокото си безпокойство.
— Какво? — попита тя. — Вие не сте пращали да ме повикат в Париж чрез някоя ваша сестра, племенница или братовчедка?
— Никога не бих помислил за това, като знам колко скъп е престоят в Париж.
— Но какво става с делото ми?
— Запазвам си правото да ви държа в течение, когато то ще се гледа в съда, госпожо.
— Значи делото ми няма да се гледа скоро?
— Не, доколкото зная, госпожо.
— И не е ставало дума за скорошното му гледане?
— Не, госпожо, за Бога, не!
— В такъв случай — провикна се старата дама, като се надигна — са ме изиграли недостойно и недостойно са се подиграли с мен.
Господин Флажо освободи ниското си чело от перуката и измънка:
— Много се боя, че това е точно така, госпожо.
— Господин Флажо! — провикна се графинята.
Адвокатът подскочи от креслото си и направи знак на Маргьорит, която стоеше наблизо, готова да подкрепи господаря си.
— Господин Флажо — продължи графинята, — няма да понеса това унижение и ще се обърна към полицейския лейтенант, за да намери глупачката, която ме обиди по този начин.
— И какво? Още един процес ли? — попита тъжно адвокатът.
— Уви! — каза тя. — А идвах толкова щастлива.
— Но какво ви каза всъщност тази млада жена, госпожо?
— Най-напред, че идва от ваше име.
— Каква ужасна интригантка!
— И от ваша страна тя ми съобщи, че гледането на моето дело е предстоящо. Не можех да се бавя много, защото в противен случай щях да пристигна твърде късно.
— Уви! — повтори господин Флажо на свой ред. — Твърде далеч сме от гледането на делото, госпожо.
— Вижте, господин Флажо — продължи госпожа Дьо Беарн, — искате ли да ви кажа нещо?
— Кажете го, госпожо.
— Аз няма да продължа процеса.
— О, що се отнася до това, вие ще сгрешите.
— Боже мой, Боже мой — каза бедната графиня, — аз съм на края на силите си.
— О, ще ви дам съвет да се върнете във вашите земи и отсега нататък да не вярвате на онези, които ще се представят пред вас от мое име без нито една дума, написана от мене.
— Наистина ще трябва да се завърна в моите земи!
— Това е мъдро решение.
— Но, повярвайте ми, господин Флажо — изстена графинята, — ние повече няма да се видим на този свят.
— Ах, какво нещастие!
— Но аз имам жестоки врагове, нали?
— Бих се заклел, че това е номер от страна на семейство Дьо Салюс.
— Номерът е твърде мръсен във всеки случай.
— Да, не струва много — каза господин Флажо.
— Защото справедливостта не е вече същата, защото влияят на Парламента, защото господин Дьо Мопу поиска да стане канцлер, вместо да си остане председател. Господин Флажо, сега бих пийнала нещо.
— Маргьорит! — провикна се адвокатът.
Маргьорит се върна. Тя беше излязла, след като видя миролюбивия обрат, който вземаше разговорът. И тя, както казахме, се върна с подноса и двете чаши, които беше отнесла. Госпожа Дьо Беарн изпи бавно своята чаша, след като удостои адвоката си с честта я да чукне в неговата, а после тръгна към преддверието, като направи тъжен реверанс и изрече още по-тъжни думи за сбогом.
Господин Флажо я последва, като държеше перуката си в ръка.
Госпожа Дьо Беарн беше вече на площадката и търсеше въжето, което служеше за парапет, когато една ръка затисна нейната, а една глава се удари в гърдите й. Ръката и главата принадлежаха на един писар, който изкачваше бързешком стъпалата.
— Ето, господин Флажо, ето съобщение за делото Беарн! — И той му подаде лист хартия.
Като чу това, госпожа Дьо Беарн се изкачи отново по стълбата, блъсна писаря, хвърли се върху господин Флажо, изтръгна от ръцете му листа хартия и затвори адвоката в кабинета му. Това стана, преди писарят да получи две плесници, които Маргьорит му удари вместо отговор на двете му целувки.
— Е, добре — извика старата дама, — какво пише там, господин Флажо?
— Бога ми, не зная нищо, госпожо, но ако благоволите да ми върнете листа, ще ви кажа.
— Наистина, ето го, добри ми господин Флажо. Четете, по-бързо четете!
Той разгледа подписа на листа.
— Това е от господин Гилду, нашия прокурор.
— Ах, господи!
— Той ме кани — продължи господин Флажо с нарастващо смайване — да бъда готов за пледоария във вторник, защото нашето дело е в ход.
— В ход! — извика графинята, като подскачаше. — В ход, а, внимавайте, господин Флажо, да не се шегуваме.
— Както виждате, подписът е на Гилду.
— Наистина! В ход от тази сутрин и ще трябва да се пледира във вторник. Но тогава, господин Флажо, значи тази дама, която ме посети, не е интригантка.
— Изглежда, че не е.
— Но щом не е била изпратена от вас… Сигурен ли сте, че не сте я изпратили вие?
— По дяволите, сигурен съм. Аз губя нишката.
— Аз се беся на нея. Ах, оставете ме отново да я прочета, скъпи ми господин Флажо. Написано е, че делото е в ход и ще се пледира по него. Ще се пледира пред господин председателя Мопу.
— По дяволите, така ли пише?
— Несъмнено.
— Но това е ужасно!
— И защо?
— Защото господин председателят Дьо Мопу е голям приятел на семейство Дьо Салюс.
— Вие знаете това?
— Той не излиза от дома им.
— Ох, ето ни в по-голямо затруднение от когато и да било.
— И все пак — каза господин Флажо — няма какво да говорим. Трябва да отидете и да се срещнете с него.
— Но той ще ме приеме по ужасен начин.
— Възможно е. Пред господин Дьо Мопу не може да се случи нещо добро.
— Значи вие ме съветвате да не ходя при него?
— Опазил ме Бог, госпожо, да се наложи да ви дам такъв съвет. Само че ви оплаквам заради необходимостта от подобна среща.
— Господин Флажо, вие говорите с мен подобно на войник, готов да дезертира от бойното поле. Човек би казал, че се страхувате да поемете делото.
— Госпожо — отговори адвокатът, — през живота си съм изгубил и такива дела, които имаха повече изгледи да бъдат спечелени от това.
