— Е, добре. Аз ще бъда вашият свидетел. Аз минах по местата на злощастното приключение два часа след него.
— Наистина ли, госпожо? — попита канцлерът.
— Вие ме изпълвате с радост — каза виконтът.
— Беше се вдигнал такъв шум — продължи графинята, — че цялото селце разказваше за събитието.
— Облегнете се върху господина — каза полугласно канцлерът. — Той ще ви предложи здравата си ръка.
— Аз имам само една здрава ръка — каза Дю Бари, като се преструваше, — но познавам друг, чиито здрави ръце са дълги и той ще ви ги предложи.
— Ах, господин виконт! — провикна се старата дама — Това предложение сериозно ли е?
— По дяволите, госпожо, услуга за услуга. Аз приемам вашата, приемете и вие моята. Разбрахме ли се?
— Ако приема вашата услуга, господине, това би значело твърде много щастие!
— Така да бъде, госпожо. Отивам да посетя сестра си. Благоволете да се качите в каретата ми…
— Без покана, без подготовка? О, господине, не бих се осмелила.
— Вие имате повод, госпожо — каза канцлерът, като пъхна в ръката на графинята документа с назначението на Замор.
— Господин канцлер — провикна се графинята, — вие сте моят Бог.
— На вашите услуги — повтори още веднъж виконтът, като показваше пътя на графинята.
— Благодаря ви от името на сестра си — прошепна Жан на господин Дьо Мопу. — Благодаря, братовчеде. Всъщност добре ли изиграх ролята си?
— Отлично — каза Мопу. — Но кажете как аз изиграх моята. Между другото внимавайте. Старицата е хитра.
След излизането на краля от покоите на госпожа Дю Бари тя даде кратък и мрачен прием на придворните, защото кралят им го беше обещал. След това тя можа да остане сама с Шон и брат си, който не беше се показал до този момент, за да не преценят какво беше състоянието на раната му, която не беше никак опасна.
Семейният съвет реши, че графинята, вместо да замине за Люсиен, както беше съобщила на краля, трябва да замине за Париж. Там на улица „Валоа“ имаше малка къща, която служеше за временно жилище на цялото семейство. Графинята се настани там, взе една книга в ръка и зачака.
В това време виконтът се подготвяше за предстоящото сражение.
На големия циферблат на часовника можеше да се види, че е седем и половина, когато виконтът мина покрай църквата „Сент Юсташ“, като водеше графиня Дьо Беарн у сестра си. Разговорът в каретата изразяваше всички колебания на графиня Дьо Беарн относно възможността да се възползва от щастието си. От страна на виконта имаше излияния, които изразяваха желанието му да я покровителства, и безкрайни възхищения за щастливата случайност, която позволяваше на госпожа Дьо Беарн да се запознае с госпожа Дю Бари.
А госпожа Дьо Беарн не преставаше да хвали любезността и учтивостта на вицеканцлера.
Въпреки взаимните лъжи конете не се движеха по-бавно по улиците и пристигнаха у графинята в осем часа без няколко минути.
— Позволете, госпожо — каза виконтът, като остави графинята в салона, — позволете ми да предупредя госпожа Дю Бари за честта, която я очаква.
— О, господине — каза графинята, — наистина ще ми бъде неприятно, ако я обезпокоя.
Жан се приближи до Замор, който дебнеше от прозорците на салона пристигането на виконта, и тихо му прошепна някаква заповед.
— О, какво очарователно малко негърче — каза графинята. — То на сестра ви ли е?
— Да, госпожо. Това е един от любимците й — каза виконтът.
— Поздравявам го!
Почти в същия миг двете крила на вратата на салона се отвориха и един прислужник въведе графиня Дьо Беарн в големия салон, където госпожа Дю Бари даваше аудиенциите си.
Докато тъжителката разглеждаше, въздишайки, великолепието на това помещение, Жан дю Бари отиде да повика сестра си.
— Тя ли е? — попита графиня Дю Бари.
— От плът и кръв.
— Да не оставаме повече заедно в такъв случай, за да не се усъмни тя в нищо.
— Имате право, защото тя има вид на хитруша. Къде е Шон?
— Но вие знаете много добре — във Версай.
— В никакъв случай да не се мярка тук.
— Многократно й го препоръчах.
— Е, тогава влизайте, принцесо!
Госпожа Дю Бари бутна вратичката на своя будоар, влезе и заговори първа.
— Вече благодарих на брат си, госпожо — каза тя, — когато той ме уведоми за оказаната чест да ме посетите, а сега благодаря на вас, че сте благоволили да ме посетите.
— А аз, госпожо — отговори тъжителката очарована, — не зная какви думи да употребя, за да изразя пред вас цялата си признателност за любезния прием, който ми оказвате.
— Госпожо — каза на свой ред графинята, като се поклони почтително, — това е мой дълг към дама с вашия ранг и мое задължение да се поставя на нейно разположение, ако мога да й бъда полезна в нещо.
И след три поклона, направени от двете страни, графиня Дю Бари посочи едно кресло на госпожа Дьо Беарн, а самата тя седна в друго.
31.
Документът на Замор
— Госпожо — каза фаворитката на графинята, — говорете, слушам ви.
— Ако позволите, сестро — каза Жан, останал прав, — позволете да ви кажа, че госпожата не желае да ви безпокои, дори не е помислила такова нещо. Господин канцлерът я натовари с една поръчка до вас, това е всичко.
Госпожа Дьо Беарн хвърли изпълнен с признателност поглед на Жан и подаде на графинята документ, подписан от вицеканцлера, който провъзгласяваше Люсиен за кралски замък и поверяваше на Замор титлата управител.
— В такъв случай аз съм ваша длъжница, госпожо — каза графинята, след като хвърли един поглед на документа, — и ако можех да се надявам, че ще намеря повод на свой ред да ви бъда полезна, бих била щастлива…
— Това би било твърде лесно, госпожо — провикна се тъжителката толкова живо, че очарова двамата съюзници.
— Какво означава това, госпожо? Говорете, ако обичате!
— Понеже ми давате да разбера, госпожо, че моето име не ви е съвсем непознато…
— Как — непозната една Дьо Беарн?!
— Е, добре. Тогава може би сте чули да се говори за едно дело, което заплашва с неяснота благосъстоянието на моя дом.
— … Което е оспорвано от господата Дьо Салюс, мисля.
— Уви, да, госпожо.
— Да, познавам това дело — каза графинята. — Онази вечер Негово величество говореше по този въпрос с братовчед ми господин Дьо Мопу.
— И с какви думи?
— Уви, бедна графиньо! — провикна се на свой ред госпожа Дю Бари, като клатеше глава. — Негово величество не каза нищо, госпожо, защото той е предпазлив и любезен, но Негово величество гледаше на
