това състояние като на нещо, вече преминало в ръцете на семейство Дьо Салюс.
— Е, добре! Ще докажа чрез пледоарията си, че това задължение от двеста хиляди ливри което днес с лихвите прави повече от един милион ливри капитал ще докажа, че това задължение с дата от 1400 година е било изплатено от Ги Гастон IV, граф Дьо Беарн, на смъртното му ложе през 1417 година. Доказателство за това е написаното от неговата ръка в завещанието му: „На моето смъртно ложе, аз не дължа нищо повече на хората и съм готов да се представя пред Бога…“
— И? — каза графинята.
— И вие разбирате, ако не е дължал повече нищо на хората, това означава, че той се е разплатил със семейство Дьо Салюс. Ако това не беше така, той щеше да напише „на моето смъртно ложе аз дължа двеста хиляди ливри“, вместо да напише, че не дължи нищо.
— Разбира се, че така би казал — прекъсна я Жан.
— Но нямате ли друго доказателство?
— Никакво друго доказателство, госпожо, освен честната дума на Гастон IV, а него наричаха Неукоримия.
— И така, вашето убеждение е, госпожо, че вие сте се издължили на семейство Дьо Салюс — каза Жан.
— Да, господин виконт — каза госпожа Дьо Беарн въодушевена. — Такова е моето убеждение.
— Но — поде графиня Дю Бари, като се обърна към брат си със съсредоточен вид, — знаете ли, Жан, че тази пледоария, както я определя госпожа Дьо Беарн, променя изцяло нещата.
— Да, изцяло, госпожо — каза Жан.
— Изцяло за моите противници — продължи графинята. — Думите от завещанието на Гастон IV са категорични: „Не дължа повече нищо на хората.“
— Едно време — каза Жан — в подобен случай нямаше да има нужда да се тича в съда, а Божията присъда би решила делото. Що се отнася до мен, аз толкова вярвам в правотата на делото, че, кълна се, ако бе възможно да се използва още някакво средство, бих се предложил за защитник на госпожата.
— Слушайте, скъпи братко. Изминали са триста години, откакто са написани тези думи — осмели се да каже госпожа Дю Бари. — Трябва да направим онова, което, мисля, наричат в двореца прескрипция.
— Това е без значение, това е без значение — каза Жан. — Убеден съм, че ако Негово величество чуеше госпожата да излага своите доводи, както тя току-що го направи пред нас…
— О, ще го убедя, нали, господине? Сигурна съм в това.
— И аз също.
— Да, но как да ме чуе?
— Затова трябва да ми направите честта и да ме посетите някой ден в Люсиен. И понеже Негово величество често ми оказва благоволението да ме посещава…
— Да, несъмнено, скъпа, но всичко това зависи от случайността.
— Виконте — каза графиня Дю Бари с очарователна усмивка, — вие знаете, че аз се доверявам често на случайността и няма от какво да се оплача.
— Но случайността може да направи така, че в продължение на осем или петнадесет дни или дори три седмици госпожата да не се срещне с Негово величество.
— Вярно е.
— Но какво да правим? — каза виконтът, като си придаваше вид, че е дълбоко замислен. — По дяволите, по дяволите!
— Може би една аудиенция във Версай? — каза плахо госпожа Дьо Беарн.
— О, моето покровителство няма да ви помогне. Негово величество изпитва ужас от официалностите, а в този момент той се занимава само с едно-единствено нещо.
— Парламентаристите ли? — попита госпожа Дьо Беарн.
— Не. Моето представяне.
— А, така ли? — каза старата тъжителка.
— Вие знаете, госпожо, че въпреки несъгласието на господин Дьо Шоазьол, въпреки интригите на господин Дьо Праслен, въпреки кокетството на госпожа Дьо Грамон кралят все пак реши аз да бъда представена.
— Не, не, госпожо, не знаех това — каза тъжителката. И кога ще се състои това представяне, госпожо?
— Много скоро. И така… Кралят иска това да стане преди пристигането на госпожа дофината, за да може да вземе със себе си и сестра ми на тържествата в Компиен.
— А, разбирам. В такъв случай госпожата се подготвя за представянето — каза срамежливо графинята.
— Боже мой, да. Госпожа баронесата Д’Алони… всъщност познавате ли госпожа баронесата Д’Алони?
— Не, господине. Уви, не познавам вече никого. Напуснах двора преди двадесет години.
— Е, добре. Госпожа баронесата ще й бъде кръстница. Кралят обожава скъпата баронеса, съпругът й е шамбелан92, а синът й е в гвардията и му е обещано да стане първи лейтенант, баронството е издигнато в графство, пари от кралската съкровищница са обърнати в градски акции, а вечерта на представянето ще й бъдат броени двадесет хиляди екю. И така, тя бърза, бърза.
— Какво нещастие — продължи Жан, като подскочи от креслото си, — какво нещастие, че не срещнах осем дни по-рано госпожата у моя братовчед вицеканцлера!
— И какво щеше да се случи?
— Това, че ние нямаше да се обвържем с баронеса Д’Алони.
— Скъпи — каза госпожа Дю Бари, — говорите като сфинкс. Аз не ви разбирам.
— Преди осем дни вие нямахте кръстница.
— Без съмнение.
— Е, добре, госпожо, може би си позволявам твърде много…
— Не, господине. Кажете.
— Госпожата щеше да ви стане кръстница и онова, което кралят прави за госпожа Д’Алони, щеше да направи за госпожата.
Тъжителката разтвори широко очи.
— Уви — каза тя.
— Ах, ако знаехте — продължи Жан — с каква любезност кралят й оказа всички тези благодеяния. Нямаше нужда да му ги искаме, той ни изпреварваше. Откакто му казахме, че баронеса Д’Алони си предложи услугите да стане кръстница на Жана, той заяви: „На добър час.“
Очите на графинята се разтваряха все по-широко и по-широко.
— „Едно-единствено нещо ме смущава — продължи кралят, — и то е, че за представянето на госпожа Дю Бари аз бих желал историческо име.“ И докато казваше тези думи, Негово величество гледаше портрета на Чарлз I93, рисуван от Ван Дайк.
— Да, разбирам — каза старата тъжителка, — Негово величество е казал това по повод връзката на Дю Бари-Мур със Стюартите, за която вие споменахте преди малко.
— Точно така.
— Истината е — каза госпожа Дьо Беарн с неоспорима преднамереност, — истината е, че аз никога не съм чувала да се говори за Д’Алони.
— Добро семейство все пак — каза графинята. — То е дало доказателства за това или поне почти ги е дало.
— А, Боже мой — провикна се изведнъж Жан, като се надигна от креслото си и се подпря на него с китката си.
— Какво ви става? — каза госпожа Дю Бари, като сдържаше с всичка сила смеха си, гледайки страданията на брат си.
— Обидно е — продължи виконтът, сякаш говореше само на себе си. — А нещата биха се уредили от само себе си, ако госпожата, която носи едно голямо име и е умна жена, се предложеше вместо баронеса Д’Алони. Така тя би спечелила делото си, а господин Дьо Беарн-син би получил назначение на лейтенант в кралския дом. И понеже госпожата е направила толкова големи разходи по време на многобройните
