според мен на всички.
— Вие може и да сте прав, господин Дьо Флесел — отвърна Бийо, — не напразно ми казаха, че сте умен човек.
Дьо Флесел се поклони.
— Към коя от тези три власти смятате да се обърнете, господине? — поинтересува се той.
— Бога ми! — рече Бийо. — Мисля, че е най-просто, когато искаш нещо важно, да се обърнеш към добрия Бог, а не към светиите.
— Което значи, че ще се обърнете към краля?
— Имам такова желание.
— Ще бъде ли недискретно, ако запитам какво възнамерявате да поискате от краля?
— Свободата на доктор Жилбер, който е в Бастилията.
— Доктор Жилбер? — произнесе грубо Флесел. — Не беше ли един съчинител на брошури?
— По-скоро един философ, господине.
— То е все едно, драги ми господин Бийо. Мисля, че разполагате с малко шансове да издействате подобно нещо от краля.
— И защо?
— Най-напред, защото, след като е заповядал да затворят доктор Жилбер в Бастилията, кралят явно има своите доводи за това.
— Е, добре! — каза Бийо. — Той ще ми изложи доводите си, а аз ще му приведа моите.
— Драги ми господин Бийо, кралят е много зает и няма да ви приеме.
— О! Ако не ме приеме, ще намеря начин да вляза и без неговото разрешение.
— Ала щом влезете, ще се натъкнете на господин Дьо Дрьо-Брезе, който ще нареди да ви изхвърлят.
— Ще нареди да ме изхвърлят!
— Да, той искаше да направи това с цялото Събрание. Вярно е, че не успя, но тъкмо поради тази причина е още по-бесен и нищо чудно да си го изкара на вас.
— Тогава ще се обърна към Събранието.
— Пътят за Версай е отрязан.
— Ще отида с моите три хиляди души.
— Внимавайте, драги господине, ще се озовете срещу четири-пет хиляди швейцарци и две-три хиляди австрийци, които ще прегазят вас и вашите три хиляди души. За миг ще бъдете смазани.
— Ах, по дяволите! Но какво да направя все пак?
— Правете каквото желаете. Само ми сторете услугата да отведете вашите три хиляди души, които блъскат по паважа с алебардите си и пушат. Има седем или осем хиляди кесии с барут в мазетата и една искра може да ни хвърли във въздуха.
— В такъв случай решавам — отсече Бийо, — няма да се обръщам нито към краля, нито към Националното събрание, ще се обърна към нацията и ще превземем Бастилията.
— И с какво?
— С осемте хиляди кесии барут, които ще ми дадете, господин прево178.
— Ах! Така ли? — каза насмешливо Флесел.
— Точно така. Ако обичате, ключовете от мазетата, господине!
— Хей! Вие шегувате ли се? — взря се в него превото.
— Не, господине, не се шегувам — отвърна Бийо.
И като хвана с две ръце Флесел за яката на дрехата, процеди:
— Ключовете, или ще повикам хората си.
Флесел стана блед като смъртник. Устните и зъбите му се стиснаха конвулсивно, ала гласът му не се промени и той поде със същия ироничен тон, който бе възприел:
— Всъщност, господине, ще ми направите голяма услуга, отървавайки ме от този барут. Ето защо ще ви дам ключовете, които желаете. Само не забравяйте, че аз съм ваш първи магистрат и че ако имате неблагоразумието да се отнесете с мен пред хората така, както се отнесохте насаме, час по-късно ще бъдете обесен от градската стража. Настоявате ли все още за барута?
— Настоявам — твърдо произнесе Бийо.
— И ще го разпределите лично?
— Лично.
— Кога ще стане това?
— Веднага.
— Простете, нека се разберем. Имам работа още четвърт час и бих предпочел, ако за вас е безразлично, раздаването да не започва, преди да съм си тръгнал. Предсказаха ми, че ще умра от насилствена смърт, ала, признавам си, изпитвам силно отвращение от перспективата да хвръкна във въздуха.
— Така да бъде, след четвърт час. Аз обаче на свой ред имам една молба.
— Каква?
— Да се приближим и двамата до този прозорец.
— Защо?
— Искам да ви направя популярен.
— Много благодаря. И по какъв начин?
— Ще видите.
Бийо отведе превото до прозореца.
— Приятели — извика той, — вие все още желаете да превземете Бастилията, нали?
— Да, да, да! — гръмнаха три-четири хиляди гласа.
— Но нямате барут, нали?
— Да! Барут! Барут!
— Е, добре! Ето, господин превото на търговците е готов да ви даде барута, който се намира в мазетата на Кметството. Благодарете му, приятели мои.
— Да живее господин превото на търговците! Да живее господин Дьо Флесел! — ревна тълпата.
— Благодаря ви! Благодаря ви заради него, благодаря ви и заради себе си!
— Сега, господине — обърна се Бийо, — няма нужда да ви хващам за яката нито насаме, нито пред хората. Защото, ако не ми дадете барута, нацията, както я наричате вие, нацията ще ви разкъса на парчета.
— Вземете ключовете, господине — каза превото. — Вие умеете да искате по начин, който не допуска отказ.
— О, вие ме окуражавате — рече Бийо, в чиято глава, изглежда, съзряваше нов план.
— А, по дяволите! Да не би да искате още нещо от мен?
— Да. Познавате ли управителя на Бастилията?
— Господин Дьо Лоне?
— Не знам как се казва.
— Казва се господин Дьо Лоне.
— Хубаво. Та познавате ли господин Дьо Лоне?
— Той е мой приятел.
— Тогава би трябвало да ви се ще да не му се случи нещастие.
— Естествено.
— Е, добре! Един от начините да не му се случи нещастие е да ми предаде Бастилията, или най-малкото доктора.
— Нали не се надявате, че бих бил в състояние да го накарам да ви предаде било затворника, било крепостта?
— Искам само едно препоръчително писмо до него.
— Драги ми господин Бийо, предупреждавам ви, че ако влезете в Бастилията, ще влезете сам.
— Превъзходно!
