ваш…
— Струва ми се, вие бяхте също така брат и на крал Шарл IX — каза Анри.
— Нека поне върнат слугите ми, моите приятели.
— Още се и оплаквате! Та нали ви давам моите, в моя вреда.
И Анри затвори вратата пред носа на брат си. Бледен и треперещ, едва крепейки се на нозе, той се довлече до креслото и се строполи в него.
Глава 11
За това, че ровенето в празните шкафове не винаги е губене на време
След разговора си с краля херцог д’Анжу разбра, че положението му е съвсем безнадеждно.
Миньоните не му спестиха нищо от случилото се в Лувъра — те му описаха и поражението на тримата Гиз, и триумфа на Анри, като значително преувеличиха и едното, и другото. Херцогът беше чул виковете на народа: „Да живее кралят!“, „Да живее Лигата!“ и първо не можа да разбере какво означава това. Той почувства, че водачите на Лигата са го изоставили, че те трябва да спасяват себе си.
Изоставен от семейството си, пооредяло от убийства и отравяния, разединено от злопаметност и разправии, той въздишаше, поглеждайки назад, към онова минало, към което го беше върнал кралят, и си мислеше, че тогава, когато се бореше срещу Шарл IX, той имаше двама довереници, по-точно, две простодушни души, две предани сърца, две непобедими шпаги — Коконас и Ла Мол.
Има много хора, в които съжалението за отминали блага замества угризенията на съвестта.
Сега, когато се почувства самотен и изоставен, херцог д’Анжу за първи път в живота си изпита нещо като угризение на съвестта за това, че беше принесъл в жертва Ла Мол и Коконас.
В онези времена сестра му Маргьорит го обичаше и утешаваше. С какво се отплати той на сестра си Маргьорит?
Оставаше майка му, кралица Катерина. Но майка му никога не го беше обичала.
Дори да се беше обръщала към него, то беше само за да го използва — така, както той самият беше използвал другите — като оръдие. Това беше ясно на Франсоа.
Само да попаднеше в ръцете на майка си и започваше да се чувства безпомощен като кораб в океана по време на буря.
Той си помисли, че доскоро край него имаше сърце, което струваше повече от всички други сърца, шпага, която струваше повече от останалите шпаги.
В паметта му изникна с целия си ръст Бюси, храбрият Бюси.
И тогава Франсоа изведнъж почувства нещо като разкаяние, та нали заради Монсоро той се скара с Бюси. Искаше да спечели Монсоро, защото той знаеше неговата тайна, но ето че тази тайна, с която го държеше в ръцете си Монсоро, стана известна на краля и Монсоро вече не беше опасен.
Значи напразно беше обидил Бюси и, главно, нищо не беше спечелил, тоест беше сгрешил, а грешката, както ще каже по-късно един велик политик, е по-лоша от престъпление.
Колко по-леко би било неговото положение, ако знаеше, че признателният и останал му верен Бюси непрестанно се грижи за него. Бюси непобедимият, Бюси — честното сърце, Бюси — всеобщият любимец, защото честното сърце и тежката ръка печелят приятели на всеки, който е получил първото от бога, а второто — от случая.
Бюси, загрижен за него — това е евентуално освобождение, това е сигурно възмездие.
Но, както вече казахме, раненият в сърцето Бюси беше сърдит на принца и се беше оттеглил в своята шатра, а затворникът остана сам, обречен да избира между височина почти 50 фута, която би трябвало да преодолее, за да се спусне в рова, и четирима миньони, които трябваше да убие или рани, за да се промъкне в коридора.
И това, без да се брои, че дворовете на Лувъра бяха пълни с войници и швейцарци.
От време на време принцът отиваше до прозореца и потопяваше погледа си в дълбокия ров. Но подобна височина може да предизвика виене на свят и на храбрец, а херцог д’Анжу не беше от тези, които не се страхуват от нищо.
Освен това, от време на време някой от пазачите му — Шомберг или Можирон, д’Епернон или Келюс, влизаше в стаята и без да обръща внимание на принца, забравяйки понякога даже да му се поклони, правеше преглед: отваряше врати и прозорци, ровеше в шкафове и сандъци, надничаше под кревата и под масите и проверяваше дори дали завесите са на мястото си и няма ли разкъсани на ивици чаршафи.
Понякога някой от миньоните се надвесваше над перилата на балкона и се успокояваше, като виждаше четиридесет и петте фута височина.
— Кълна се в честта си — каза Можирон след поредния обиск, — стига ми толкова. Не желая повече да напускам това преддверие, за да отивам при херцог д’Анжу — денем ни навестяват приятели, нощем ми е противно да се будя на всеки четири часа.
— Веднага се вижда, че ние сме едни големи деца, че винаги сме били капитани и нито веднъж — войници. Та ние не разбираме заповедта!
— Тоест, как не разбираме заповедта? — попита Келюс.
— Много просто. Какво иска кралят? Да наглеждаме херцог д’Анжу, а не да го гледаме.
— Още повече — подхвана Можирон, — че в този случай има кого да наглеждаме и няма какво да гледаме.
— Прекрасно! — каза Шомберг. — Но трябва да засилим нашата бдителност, защото той е хитър като дявол.
— Нека е хитър — каза д’Епернон, — но това няма да му помогне да се промъкне през охрана от четирима такива юнаци като нас.
Д’Епернон засука мустак и се изпъчи.
— Добре — отвърна Шомберг, — значи ти смяташ, че херцогът е толкова глупав, та ще реши да бяга точно през нашата стая? По-скоро ще пробие дупка в стената.
— С какво? Той няма инструменти.
— Но има прозорци — отбеляза Шомберг, наистина плахо, защото си спомни височината от прозореца до дъното на рова, която сам бе измерил с поглед.
— А! Прозорци! Той е наистина очарователен, честна дума — изкрещя д’Епернон. — Браво, Шомберг! Прозорци! Та ти би ли скочил от височина четиридесет и пет фута?
— Съгласен съм, че четиридесет и пет фута…
— Виждаш ли, а той е куц, тежък, страхлив като…
— Теб — подсказа Шомберг.
— Мили мой — възрази д’Епернон, — прекрасно знаеш, че се страхувам само от привидения, но това е въпрос на нерви.
— Работата е там — тържествено поясни Келюс, — че всички убити от него на дуел са му се явили в една нощ.
— Не се смейте — каза Можирон, — чел съм за много свръхестествени бягства… С помощта на чаршафи например…
— Що се касае до чаршафите, забележката на Можирон е твърде умна — каза д’Епернон. — Сам видях в Бордо затворник, избягал с помощта на чаршафите си!
— Видяхте ли! — каза Шомберг.
— Да — продължи д’Епернон, — само че беше със счупен гръбнак и строшен череп. Чаршафите се оказали с тридесет фута по-къси и се наложило да скача — така че това беше пълно бягство: тялото напусна тъмницата, а душата — тялото.
— Добре де, нека бяга — каза Келюс. — Тъкмо ще имаме случай да организираме хайка по принц с кралска кръв. Ще го преследваме, ще го поизмъчим и по време на преследването незабелязано и уж неволно ще му счупим нещо.
— И тогава, кълна се в Разпятието, ще се върнем към ролята, която ни подхожда — възкликна Можирон. — Та ние сме ловци, а не пазачи.
Това заключение им се стори изчерпателно и те заговориха за друго, но решиха все пак да проверяват през един час стаята на херцога.
