стъпвайки, без да мисли за обточения с кожа плащ.
Почти беше стигнал до земята, която, както инстинктивно усещаше, бе близко, когато изведнъж чифт силни ръце го подхванаха и един глас му прошепна на ухото две думи:
— Вие сте спасен.
След това го отнесоха до отсрещната страна на рова и му помогнаха да се изкачи по пътеката сред сриналата се земя и камъните. Най-после той стигна до върха. Там горе ги очакваше втори човек, който хвана принца за яката и го изтегли нагоре, и като оказа същата услуга и на неговия спътник, прегърби се като старец и затича към реката.
Конете бяха там, където Франсоа ги видя още в началото.
Принцът разбра, че връщане назад няма — той изцяло е във властта на своите спасители.
Хвърли се към един от конете и скочи на седлото, двамата му спътници го последваха.
Същият глас, който преди шепнеше в ухото му, каза също така тайнствено и лаконично:
— Напред!
И тримата препуснаха в галоп.
„Засега всичко върви добре — помисли принцът — да се надяваме, че краят на тази история няма да се различава от началото.“
— Благодаря, благодаря, мой храбри Бюси — тихичко прошепна принцът на спътника си отдясно, завит до носа с огромен кафяв плащ.
— Препускайте — отговори той изпод плаща.
И сам даде пример, и конете като черни сенки полетяха напред, отнасяйки своите ездачи.
Така те стигнаха до големия ров на Бастилията, преминаха по временното мостче, сковано вечерта от лигистите, прибегнали до това средство, за да не прекъсват връзките си със съмишлениците си от провинциите.
Тримата конници се отправиха към Шарантон. Конят на принца летеше, сякаш имаше крила.
Изведнъж спътникът отдясно прескочи крайпътната канавка и влезе във Венсанската гора, като подхвърли с присъщия си лаконизъм само една дума:
— Насам.
Спътникът отляво мълчаливо тръгна след него. През цялото време той не продума нито дума.
Нямаше нужда принцът да използува юздите или коленете си, за да насочи коня си — благородното животно бързо, както и другите два коня, прескочи канавката и кратко изцвили. От дълбочината на гората отговориха няколко коня.
Принцът се уплаши да не са го подмамили в засада и искаше да спре коня.
Но вече беше твърде късно — конят, увлечен препускаше напред. Но като забеляза, че другите два коня преминаха в тръс, той направи същото и скоро Франсоа се озова на някаква полянка, където пред очите му изникна отряд от осем или десет конници. Те стояха строени и луната се отразяваше в ризниците им.
— О! О! — произнесе принцът. — Какво означава това, господине?
— Разпети петък! — възкликна онзи, към когото беше отправен въпросът. — Това означава, че ние сме в безопасност.
— Това сте вие, Анри?! — извика изненадан принцът. — Вие сте моят освободител?!
— Какво чудно има — отговори Беарнеца, — та нима не сме съюзници?
Той се огледа, търсейки с поглед своя спътник.
— Агрипа — каза той, — къде изчезна, дявол да те вземе?
— Тук съм — отговори д’Обиньо, който досега не се бе обадил. — Ама знаете ли, ако така ще се отнасяте с вашите коне… при това вие имате толкова малко…
— Добре, добре! — спря го кралят на Навара. — Недей да мърмориш, нали имаме още два нови коня, отпочинали. С тях ще можем да изминем дузина левги без почивка, а това е всичко, което ми трябва.
— Но къде ме водите, братовчеде? — с безпокойство попита Франсоа.
— Където ви е угодно — каза Анри — само по-бързо, защото д’Обиньо е прав — в конюшните на краля на Франция има повече коне, отколкото в моите. Той е достатъчно богат, за да съсипе двадесетина коня, ако реши да ни настигне.
— И аз наистина съм свободен да отида, където поискам? — попита Франсоа.
— Естествено и аз чакам вашите указания — каза Анри.
— Е, добре тогава — в Анжер.
— Искате да заминете за Анжер. Да тръгваме на Анжер. То си е така — в Анжер вие сте си у дома.
— А вие, братовчеде?
— Аз? При Анжер ще се разделя с вас и ще препусна към Навара, където ме чака моята мила Марго — навярно много и е домъчняло за мене.
— Знае ли някой, че вие сте били в Париж? — попита Франсоа.
— Дойдох, за да продам три брилянта на жена ми.
— А! Прекрасно.
— И за да разузная, действително ли Лигата има намерение да ме погуби.
— Нали виждате, не става дума за това.
— Да, благодарение на вас.
— Как така благодарение на мен?
— Но, разбира се — ако вие не бяхте се отказали да станете глава на Лигата, знаейки, че тя е насочена срещу мен, а бяхте дали съгласието си да заемете това място и да се обедините с моите врагове, аз бих бил загубен. Затова, когато ми казаха, че кралят ви е наказал за неподчинението ви със затвор, аз се заклех да ви освободя от него — и ви освободих.
„Все същият наивник — каза си херцог д’Анжу, — да ти е съвестно да го лъжеш, ей богу.“
— Тръгвайте, братовчеде — усмихна се Беарнеца, — заминавайте в Анжу. А! Господин дьо Гиз, вие смятате, че сте победили, но аз ви изпращам твърде опасен компаньон, пазете се!
И тъй като им докараха конете, които Анри беше поискал, двамата скочиха на седлата и препуснаха в гората. Агрипа д’Обиньо яздеше след тях и си мърмореше нещо под носа.
Глава 13
Приятелки
Докато Париж цял кипеше като огромен котел, графиня дьо Монсоро, охранявана от баща си и двама слуги от онези юнаци, които в онези времена наемаха като спомагателни войски, пътуваше за замъка Меридор, изминавайки всеки ден по десет левги.
Тя също започваше да се наслаждава на свободата, така скъпоценна за всеки, който е изстрадал много.
Честата синева над полята вместо вечно намръщеното небе, надвесено като траурен креп над черните кули на Бастилията, раззеленилите се вече дървета, дългите, вълнисти ленти на пътищата, извиващи се по горските гъсталаци — всичко й се струваше младо и свежо, ново и възхитително, сякаш наистина беше възкръснала от гроба, в който баща й беше мислил, че е погребана.
Що се отнася до стария барон, то той се беше подмладил с двадесет години.
Ако се съди по това, как този благороден сеньор напето язди и пришпорва своя стар Жарнак, човек би могъл да го вземе за един от онези престарели годеници, които придружават навсякъде своята млада любима и не свалят от нея очи.
Няма да описвам това дълго пътешествие.
Освен изгрева и залеза на слънцето нямаше нищо съществено.
Понякога Диана, загубила търпение, скачаше от кревата, когато прозорците на странноприемницата биваха все още посребрени от лунната светлина, събуждаше барона, разбутваше здраво спящите слуги и те тръгваха на път под яркото сияние на луната, за да спечелят няколко левги в това дълго пътешествие, което се струваше на младата жена безкрайно.
И трябваше да я видите тогава, когато насред път тя изведнъж пропускаше напред Жарнак, горд, че е изпреварил всички, след това слугите, и оставаше сама на някое възвишение — да погледне, не ги ли следва някой. Като се убедеше, че долината е безлюдна и по нея не се вижда нищо друго освен разпръснати по ливадите стада или безмълвната камбанария на някое градче, извисяваща се далеч назад,
