тя настигаше своите, обхваната от още по-голямо нетърпение.
Тогава баща й, който я наблюдаваше скришом, казваше:
— Не се бой, Диана.
— Да не се боя? Но от какво, татко?
— Нима не гледаш дали не идва след нас господин дьо Монсоро?
— А, вярно… Да, гледам — отговаряше младата жена, поглеждайки назад.
Ето така, като преминаваше от едни опасения към други, от надежда към разочарование, към края на осмия ден Диана стигна в замъка Меридор и беше посрещната при подвижния мост от госпожа дьо Сен-Люк и мъжа й, които в отсъствието на барона бяха играли ролята на стопани в замъка.
И за четиримата започна такъв живот, за какъвто мечтае всеки от нас, когато чете Вергилий и Теокрит.
Баронът и Сен-Люк ходеха на лов от сутрин до вечер. По следите на конете им препускаха кучкарите. Кучетата като лавина се спускаха от хълма след някой заек или лисица и когато от гората се чуеше гръмкият шум на това неистово преследване, Диана и Жана, седнали една до друга върху мъха в сянката на дърветата, трепваха, но след това продължаваха отново своята нежна и пълна с тайни беседа.
— Разкажи ми — казваше Жана, — разкажи ми всичко, което се е случило с теб в гроба, та нали те смятахме за умряла… Погледни, глогът рони върху нас последните снежинки на своя цвят, бъзът ни праща своя опияняващ аромат. В клоните на дъба играят слънчеви зайчета. Ни полъх във въздуха, ни душа — в парка, земята трепери, уплашените елени бягат, а лисиците се крият в дупките си. Разкажи ми, сестричке, разкажи.
— Какво да ти разкажа?
— Та ти нищо не си ми разказала. Значи си щастлива? Но тогава какво означават тези сини сенки под прекрасните ти очи, седефената белота на твоите бузи, трептящите клепачи и устните, които напразно се опитват да се усмихнат… Диана, ти имаш какво да ми разкажеш.
— Не, не.
— Значи ти си щастлива… с господин дьо Монсоро?
Диана затрепери с цялото си тяло.
— Виждаш ли — възкликна Жана с ласкав упрек.
— С господин дьо Монсоро! — повтори Диана. — Защо произнасяш това име? Защо викаш тук този призрак, тук, където ни заобикалят дървета и цветя, където ние сме щастливи?
— Какво пък, сега зная защо под твоите прекрасни очи има сенки, защо тези очи така често поглеждат към небето, но все още не зная, защо твоите устни се опитват да се усмихнат.
Диана тъжно поклати глава.
— Струва ми се, беше ми казала — обви Жана със своята пълна бяла ръка раменете на Диана, — беше ми казала, че господин дьо Бюси се е отнесъл към теб с голямо съчувствие…
Диана почервеня така силно, че нежните й закръглени уши станаха алени.
— Този господин дьо Бюси е обаятелен човек — каза Жана.
И запя.
Диана склони глава на гърдите на приятелката си и подхвана с глас, по-нежен от трелите на пеещите в листата червоношийки:
— Дьо Бюси! — довърши вместо нея Жана и целуна весело приятелката си по очите. — Хайде, изречи най-после това име.
— Стига глупости — изведнъж каза Диана, — господин дьо Бюси не си и спомня вече за Диана дьо Меридор.
— Напълно е възможно — отговори Жана, — но аз съм склонна да мисля, че той много се харесва на Диана дьо Монсоро.
— Не ми говори така.
— Но защо? Нима ти е неприятно? Диана не отговори.
— Казвам ти, господин дьо Бюси не си и спомня за мен и добре прави… О! Аз се уплаших! — прошепна тя.
— Какво каза?
— Нищо, нищо.
— Слушай, Диана, ти пак започваш да плачеш, да се обвиняваш за нещо… Ти си се уплашила? Ти — героиньо моя? Ти не си имала друг изход.
— Да, така мислех… привиждаха ми се опасности, пропасти разсичаха земята под мен… Сега тези опасности, Жана, ми изглеждат призрачни, тези пропасти — та и дете би могло да ги прескочи. Уплаших се, казвам ти! О! Защо нямах време да помисля!…
— Говориш с гатанки.
— Не, не е така — силно развълнувана извика Диана и скочи на крака. — Не, не е моя вината, Жана, той не пожела това. Спомням си как стана всичко — положението ми изглеждаше ужасно, аз се колебаех, бях в нерешителност… Баща ми ми предлагаше своята подкрепа, но аз се страхувах… той, той ми предложи своето покровителство… но го предложи така, че не можа да ме убеди. Срещу него бе херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу в съюз с господин дьо Монсоро, ще кажеш ти. Е, и какво от това? Какво значение има херцог д’Анжу и граф дьо Монсоро! Когато силно искаш нещо, когато истински обичаш някого, о, никакъв принц, никакъв граф не могат да те спрат. Виждаш ли, Жана, ако аз наистина обичах…
И Диана, изцяло в плен на своята възбуда, подпря гърба си в стеблото на дъба, сякаш душата й беше изтощила напълно тялото й и то беше останало без никакви сили.
— Слушай, мила моя, успокой се, разсъди…
— Казвам ти, ние се оказахме страхливци.
— Ние… О! Диана, за кого говориш? Това „ние“ е много красноречиво, мила моя…
— Искам да кажа — баща ми и аз. Надявам се, че не си си помислила друго… Баща ми е знатен човек. Той можеше да поговори с краля, аз… аз имам гордост и не се боя от тези, които ненавиждам… Но знаеш ли къде е тайната на моята страхливост — аз разбрах, че той не ме обича…
— Заблуждаваш се — извика Жана. — Ако ти вярваше в това, то в онова състояние, в което беше, ти би се обърнала към него с този упрек… Но ти сама не си вярваш, знаеш, че не е така, лицемерке — добавя тя ласкаво.
— Лесно ти е на теб да вярваш в любовта — възрази Диана и седна отново до Жана, — господин дьо Сен-Люк се ожени за теб против волята на краля! Той те отвлече от самия Париж, може би са те преследвали, ти му се отплащаш за изгнанието и кралската немилост със своите ласки.
— И щедро се отплащам — каза лудетината.
— Но аз, помисли малко и не бъди егоистка, аз, която този необуздан млад мъж обича — според неговите думи, аз, която привлякох погледа на неуморния Бюси — човека, който не знае поражение, аз допуснах да бъде огласен моят брак и да бъда представена на двора. След всичко това той дори не пожела да ме види. Аз му се доверих в параклиса на света Мария Египетска. Нямаше никой — само двамата наши довереници — Гертруда и Одоен, и аз — още по-вярна и от тях… О! Като си помисля само, достатъчно бе да има един кон, и Бюси можеше да ме отвлече още тогава, при параклиса, да ме закрие с полите на плаща си… В онази минута, знаеш ли, чувствах, че той страда, че е отчаян заради мен. Виждах помръкналите му
