— Нищо повече ли няма да ми кажете?
— До утре — отговори Диана, — нали се уговорихме.
— Само до утре?
— До утре и до края на живота ми!
Бюси не можа да сдържи радостното си възклицание. Той притисна устни до ръката на Диана и след едно последно „довиждане“ към двете се отдалечи, или по-точно, избяга.
Трябваше да направи голямо усилие, за да се раздели с онази, за която така дълго беше мечтал.
Диана гледа след него, докато той се скри в дълбочината на сечището. Стиснала ръката на приятелката си, тя се вслушваше, докато шумът от крачките му не заглъхна в храсталака.
— Е, а сега — каза Жана, когато Бюси окончателно изчезна, — не искаш ли да си поговорим малко, Диана?
— О, да — трепна младата жена, сякаш гласът на приятелката й я събуди от мечтите й. — Слушам те.
— Виж какво, утре отивам на лов със Сен-Люк и баща ти.
— Как! Ще ме оставиш в замъка сама?
— Слушай, мила моя — каза Жана, — аз имам мои собствени нравствени убеждения и има неща, които не мога да си позволя.
— О, Жана — пребледня госпожа дьо Монсоро, — как можеш да бъдеш толкова жестока с мен — твоята приятелка.
— Дружбата си е дружба — с предишната невъзмутимост произнесе госпожа дьо Сен-Люк, — но аз не мога да продължавам така.
— Аз мислех, че ти ме обичаш, Жана, а ти разкъсваш сърцето ми — каза младата жена със сълзи на очи. — Не можеш да продължаваш така, казваш ти, но какво не можеш да продължаваш?
— Да продължавам — прошепна Жана в ухото на приятелката си, — да продължавам да ви преча, бедни мои влюбени, да ви преча да се обичате на спокойствие.
Диана притисна до гърдите си заливащата се от смях млада жена и обсипа с целувки нейното сияещо лице.
Тя още не беше разтворила своите обятия, когато се чуха звуците на ловджийските рогове.
— Да вървим, викат ни — каза Жана, — бедният Сен-Люк е нетърпелив. Съжали го, както аз съжалявам влюбения със светлокафявия камизол.
Глава 15
За това, как на Бюси предложиха сто пистола за коня му, но той го даде даром
На следващия ден Бюси тръгна от Анжер рано сутринта — преди дори и най-ранобудният жител на града да беше довършил своята закуска.
Бюси не яздеше — той летеше.
Диана се качи на една от терасите на замъка, откъдето се виждаше белезникавата лъкатушеща пътека, която минаваше през зелените ливади.
Тя забеляза черната точка, която се носеше напред като метеор, оставяйки след себе си все по-голяма част от змиевидния път.
Диана тутакси изтича долу, за да пристигне първа на срещата и чакането да бъде нейна заслуга.
Слънцето току-що се беше издигнало над върховете на дърветата, тревата беше покрита с бисерна роса, далеч над гората се чуваше ловджийският рог на Сен-Люк, когото Жана караше да тръби отново и отново, за да напомни на приятелката си каква услуга и оказва, като я оставя сама.
Сърцето на Диана беше препълнено с огромна и мъчителна радост, тя бе опиянена от своята младост, красота и любов, струваше й се, че душата й се възнася към Всевишния, докато тича.
Но от замъка до сечището не беше близко, краката на младата жена се измориха да тъпчат гъстата трева, на няколко пъти дъхът й спираше. Затова тя се озова на мястото на срещата в минутата, когато Бюси вече се показа на върха на стената и се устреми надолу.
Той я видя как тича. Тя издаде вик на радост. Той направи крачка към нея с протегнати ръце. Тя се хвърли към него и протегна ръце към гърдите му — дълга, страстна прегръдка замени утринния поздрав.
За какво имаше да си говорят? Те се обичаха.
За какво имаше да мислят? Те се гледаха един друг. Какво да искат? Те седяха един до друг и се държаха за ръцете.
Денят измина като час.
Диана първа се опомни от сладкото вцепенение, от този сън на уморената от щастие душа, Бюси притисна младата жена до сърцето си и каза:
— Диана, струва ми се, че едва от днес започнах да живея, че днес ясно видях пътя, водещ към вечността. Знайте, вие сте светлината, която ми откри това щастие. Нищо не съм знаел за този свят, нито за живота на хората в него. Мога само да повторя това, което ви казах вчера — благодарение на вас започнах да живея и ще умра край вас.
— А аз — отговори Диана — доскоро бях готова — без съжаление да се хвърля в обятията на смъртта, а сега треперя от страх, че няма да живея достатъчно дълго, за да изчерпим всички съкровища, които ми обещава вашата любов. Но защо не искате да дойдете в замъка, Луи? Баща ми би бил щастлив да ви види, господин дьо Сен-Люк е ваш приятел и не е от приказливите… Помислете, всеки час, прекаран заедно, е безценен за нас.
— Уви, Диана, появя ли се в замъка дори само веднъж, ще ходя там всеки ден. А тогава всички в околността ще разберат и ако слухът стигне до ушите на този людоед — вашия съпруг, той мигом ще долети… Вие не ми позволихте да ви освободя от него…
— А защо? — каза тя с онази интонация, която може да се чуе само в гласа на любимата жена.
— За вашата безопасност, тоест за безопасността на нашето щастие, е много важно да скрием тайната си от всички. Тя е известна вече на госпожа дьо Сен-Люк… Сен-Люк също ще я узнае.
— О! Но защо?
— Та нима вие бихте могли да скриете нещо от мен? — каза Бюси. — От мен, сега?
— Не бих могла, това е вярно.
— Днес сутринта изпратих на Сен-Люк бележка с молба за среща в Анжер. Той ще дойде. Аз ще поискам от него дума на благородник, че той никога няма да пророни и дума за нашите отношения. Това е много важно, още повече че мен несъмнено, ме търсят навсякъде. Когато напускахме Париж, там ставаха важни събития.
— Вие сте прав… при това баща ми е толкова чувствителен по въпросите за честта, че, въпреки цялата си любов към мен, може да ме изобличи пред господин дьо Монсоро.
— Ще пазим строго тайната… и ако бог ни издаде на нашите врагове, то поне ще можем да кажем, че сме направили всичко, което зависи от нас.
— Бог е милостив, Луи, не трябва да се съмняваме в него в такъв момент.
— Аз не се съмнявам в бога, боя се от дявола — да не завиди на нашето щастие.
— Да се сбогуваме, господарю мой, и не препускайте толкова бързо — вашият кон ме плаши.
— Не се плашете, той знае вече пътя. Това е най-послушният и най-сигурен кон от всички, които съм имал. Когато се връщам в града, потънал в сладостни мечти, дори не докосвам юздите, той сам ме води у дома.
Влюбените си размениха още безкрайно много подобни фрази, редувайки ги с безкрайно много целувки.
Но накрая от замъка се чуха мелодичните звуци на рога, както Жана се беше разбрала със своята приятелка, и Бюси се оттегли.
На път за града, потънал в мисли за този прекрасен ден и горд със своята свобода, защото почестите и грижите, свързани с богатството и милостите на принца от кралското семейство винаги го сковаваха като златна верига, той забеляза, че наближава часът, когато градските врати се затварят. Конят, който цял ден хрупаше трева и листа, продължаваше да се занимава с това и сега по пътя, а вече наближаваше нощта.
