Бюси се усмихна, погледна към Диана и поклати глава.
— О, не — каза той — не. Това, което бихте направили вие, е подходящо за всички, но не и за мен.
Диана се изчерви като дете и в очите и на двете се появи един и същ израз, а на устните им — еднакви усмивки.
— На ти сега — каза Жана. — По всичко личи, че аз не разбирам от добри маниери.
— Не! — поклати отрицателно глава Бюси. — Не, аз не мога да се появя в замъка! Графинята е омъжена и господин баронът е поел задължението пред зет си — какъвто и да е той, да следи строго жена му.
— Какво пък — каза Жана, — ето че получих урок по благородство, приемете моята признателност, господин дьо Бюси, аз действително си го заслужих, това ще ме отучи да се намесвам в работите на безумци.
— На безумци? — повтори Диана.
— Безумци или влюбени — отговори госпожа дьо Сен-Люк — и затова…
Тя целуна приятелката си по челото, направи реверанс на Бюси и избяга.
Диана се опита да хване Жана за ръката, но Бюси завладя другата й ръка и младата жена, придържана здраво от своя любим, пусна приятелката си.
И така, Бюси и Диана останаха сами.
Диана, хвърляйки поглед след госпожа дьо Сен-Люк, която вървешком береше цветя, се изчерви и отново се отпусна на тревата.
Бюси легна в краката й.
— Постъпих както трябва, нали, госпожо? Одобрявате ли?
— Няма да хитрувам — отговори Диана, — при това моите мисли са ви известни. Да, одобрявам, но тук свършва моята снизходителност. Да се стремя към вас, да ви призовавам, както правих току-що, беше от моя страна безумие, грях.
— Боже мой! Какво говорите, Диана?
— Уви, графе, говоря истината! Имам право да правя нещастен господин дьо Монсоро, който сам ме доведе до такава крайност, но аз разполагам с такова право само докато не съм ощастливила друг. Аз мога да отказвам на графа моята компания, моята усмивка, моята любов, но ако надаря с тези милости другиго, то аз ограбвам този, който, въпреки моето желание, е мой господар.
Бюси изслуша търпеливо това нравоучение, което впрочем, беше много смекчено от прелестта на Диана и нейния кротък тон.
— Сега е мой ред, нали? — попита той.
— Говорете — отговори Диана.
— Напълно откровено?
— Говорете!
— Ето какво, в това, което ми казахте, госпожо, няма нито една дума, казана от сърце.
— Защо?
— Въоръжете се с търпение и ме изслушайте, госпожо, та нали аз търпеливо ви изслушах. Вие ме отрупахте със софизми.
Диана направи протестиращо движение.
— Когато общите положения на морала — продължи Бюси — са откъснати от реалността, те не са нищо друго, освен софизми. В отговор на вашите софизми, госпожо, ще ви поднеса истината. Някакъв си мъж е ваш господар, казвате вие, но нима вие сте си избрали този мъж? Не, той ви е натрапен от съдбата и вие сте му се подчинили. Въпросът е там, имате ли намерение да страдате цял живот от тази подла принуда? Ако не, то аз мога да ви освободя от нея.
Диана отвори уста, за да заговори, но Бюси с жест я спря.
— О! Зная какво ще ми отговорите — каза той. — Вие ще ми отговорите, че ако извикам господин дьо Монсоро на дуел и го убия, то повече няма да ви видя… Нека е така, нека, разделен от вас, да умра от скръб, затова пък вие ще живеете свободно, вие ще можете да направите щастлив някой достоен човек и той, изпълнен с радост, ще благославя някога моето име и ще казва: „Благодаря, Бюси, благодаря! Ти ни освободи от този отвратителен Монсоро!“ А и вие самата, Диана, вие, която не се осмелихте да ми благодарите приживе, ще ми благодарите, когато няма да ме има вече.
Младата жена хвана ръката на графа и я стисна нежно.
— Вие още не сте молили, Бюси, а вече заплашвате — каза тя.
— Да ви заплашвам? О! Бог ме чува и знае моите намерения. Аз ви обичам безпределно и никога не бих постъпил като някой друг на мое място. Зная, че и вие ме обичате. Боже мой! Само не отричайте, иначе ще се приравните към онези пошли хора, при които думите се разминават с делата. Аз зная, че ме обичате, вие сама ми го открихте. И още — любов като моята сияе като слънце и съживява всички сърца, до които се докосне, затова аз няма да ви се моля, няма да дам на отчаянието възможност да ме унищожи. Не, аз ще падна на колене в краката ви, които съм готов да целуна, и ще ви кажа с ръка на сърцето — то не е излъгало нито веднъж, нито по сметка, нито от страх, и ще ви кажа: „Диана, обичам ви и ще ви обичам цял живот! Диана, небето ми е свидетел, ще умра за вас. ще умра, обожавайки ви.“ И ако вие пак ми кажете: „Вървете си, не отнемайте щастието, което принадлежи на друг“, ще стана без въздишка, без възражения, ще стана от това място, където въпреки всичко се чувствам толкова щастлив, дълбоко ще ви се поклоня с мисълта: „Тази жена не ме обича, тази жена няма да ме обикне никога.“ А след това ще си отида и вие никога повече няма да ме видите. Но тъй като моята преданост към вас надминава даже любовта ми, тъй като желанието да ви видя щастлива ще се запази в мен, даже когато се уверя, че аз самият не мога да бъда щастлив, тъй като, не откраднал щастието на другия, ще получа правото да отнема живота му, аз ще се възползвам от това свое право, госпожо, та дори да се наложи да жертвам собствения си живот. Ще го убия, ще го убия от страх, че иначе вие ще останете в робство и това ваше робство ще ви принуди и занапред да правите нещастни добрите хора, които ще ви обикнат.
Бюси произнесе тези думи с голямо вълнение. Диана прочете в бляскащия и честен поглед, че решението му е твърдо. Тя разбра — той ще направи това, което казва, неговите думи, без всякакво съмнение, ще се претворят в дела. И както априлският сняг се топи под слънчевите лъчи, така и нейната суровост се стопи в пламъка на този поглед.
— Благодаря — каза тя, — благодаря, приятелю мой, за това, че ме лишихте от право на избор. Това е още една проява на деликатност от ваша страна — вие искате, ако ви отстъпя, да не се мъча от угризения на съвестта. А сега: готов ли сте да ме обичате до смъртта си, както казахте? Няма ли да се окажа просто ваш каприз и няма ли един ден горчиво да съжалявам, че не съм приела любовта на господин дьо Монсоро? Но не, не мога да ви поставям условия. Победена съм, предавам се, аз съм ваша, Бюси, нека да не е по закон, но във всеки случай — по любов. Останете, приятелю мой, и сега, когато моят и вашият живот са едно цяло — пазете ни.
С тези думи Диана сложи белоснежната си изящна ръка на рамото на Бюси и му протегна другата, която той с любов притисна до устните си. Диана цялата се разтрепери от тази целувка.
Тук се чуха леките стъпки на Жана и предупреждаващото й покашляне.
Тя донесе цял сноп ранни цветя и навярно първата пеперуда, осмелила се да се излюпи от своя копринен пашкул. Това беше аталанта с черно-червени крила.
Сплетените ръце инстинктивно се разделиха.
Жана забеляза това движение.
— Извинявайте, скъпи приятели, че ви попречих — каза тя, — но вече е време да се прибираме, ако не искаме да ни потърсят тук. Господин графе, качете се моля ви на вашия забележителен кон, който изминава четири левги за половин час, и ни дайте възможност да изминем колкото може по-бавно тези сто и петдесет крачки, които ни отделят от дома, тъй като предполагам, има за какво да си поговорим. Проклятие! Ето какво губите с вашия инат, господин дьо Бюси: първо, обяд в замъка — великолепен обяд, особено за човек, който е препускал на кон и прескачал стени, и, второ, не по-малко от сто весели шеги, които бихме си разменили с вас, без да смятаме погледите, поразяващи смъртно сърцето. Да вървим, Диана.
Жана взе приятелката си под ръка и нежно я дръпна след себе си.
Бюси с усмивка гледаше младите жени. Преди да се обърне с гръб към него, Диана му протегна ръка.
Младият човек се приближи.
