очи, бледните напукани от треската устни. Ако той ме беше помолил да умра, за да върна блясъка в очите му, свежестта на устните му, бих го сторила… Аз станах и си тръгнах, и той дори не помисли да ме задържи за края на моята наметка. Почакай, почакай… О! Ти дори не можеш да си представиш как страдам… Той знаеше, че напускам Париж, че се връщам в Меридор, знаеше, че и господин дьо Монсоро… Ето, изчервих се, че господин дьо Монсоро не ми е мъж. Той знаеше, че тръгвам на път сама… и по пътя, мила Жана, аз непрекъснато се обръщах назад, все ми се струваше, че чувам копитата на галопиращия му кон, че ни догонва. Но не! Това беше само ехо! Казвам ти, той дори не си спомня за мен, пък и аз не заслужавам да тръгне след мен в Анжу, когато в двора на френския крал има толкова прекрасни и любезни дами, една усмивка на които струва повече от стотиците признания на една провинциалистка, погребала се в храсталаците на Меридор. Сега разбра ли? Убедих ли те? Нима не съм права? Нима не са ме забравили, не са ме пренебрегнали, моя бедна Жана?
Младата жена още не бе успяла да произнесе тези думи и в клоните на дъба се чу страшен трясък, от старата стена се посипаха парченца мъх и изкъртена мазилка, от зеленината на бръшляна и дивата черница скочи един мъж и падна в краката на Диана, която извика силно.
Жана побърза да се дръпне настрани — тя позна този мъж.
— Вие виждате, аз съм тук — прошепна на колене Бюси, целувайки края на роклята на Диана, който той почтително пое с разтреперана ръка.
На свой ред Диана позна гласа и усмивката на графа и поразена в сърцето, задъхана от това неочаквано щастие, разтвори обятия и почти припадна на гърдите на онзи, когото току-що беше обвинявала в безразличие.
Глава 14
Влюбените
Припадъците от радост обикновено не са нито продължителни, нито опасни. Наистина понякога те предизвикват смъртен изход, но такива случаи са много редки.
Затова Диана скоро отвори очи и видя, че се намира в обятията на Бюси, защото Бюси не пожела да отстъпи на госпожа дьо Сен-Люк привилегията да посрещне първия поглед на Диана.
— О! — прошепна тя, като дойде на себе си. — О! Ужасно е, графе, да се появявате така внезапно!
Бюси очакваше други думи.
И кой знае — мъжете са така взискателни, кой знае, повтаряме ние, може би той изобщо не чакаше думи, а нещо друго, той, който не един път беше присъствал при свестяване след припадък.
Но Диана не се ограничи с тези думи, нещо повече, тя внимателно се освободи от ръцете на Бюси и престъпи към приятелката си, която първо от деликатност беше се отдръпнала на няколко крачки встрани, под дърветата, но след това прелестната гледка на одобряването на двамата влюбени събуди в нея свойственото на всички жени любопитство и тя незабелязано се приближи не за да вземе участие в разговора, а за да бъде достатъчно близо до разговарящите и да не изпусне нещо.
— Значи така ме посрещате, госпожо? — извика Бюси.
— Ах — каза Диана, — наистина е много мило, много трогателно, господин дьо Бюси, това, което направихте за мен… Но…
— О! За бога, никакво „но“ — въздъхна Бюси и отново падна на колене.
— О! Позволете да ви помоля на колене — събра молитвено длани той, — толкова отдавна мечтая за място в краката ви.
— Възможно е, но за да го заемете, вие прескочихте стената. Това не подобава на знатен сеньор и, нещо повече, твърде непредпазливо е за човек, който мисли за честта ми.
— Защо?
— А ако случайно ви бяха забелязали?
— Кой би могъл да ме забележи?
— Нашите ловци, та те само преди четвърт час минаха оттук.
— О! Успокойте се, госпожо, аз твърде старателно се крия, за да могат да ме забележат.
— Той се крие — възкликна Жана, — съвсем като в роман. Разкажете ни, господин дьо Бюси, как се криете?
— Първо, ако аз не ви настигнах по пътя, това не е по моя вина — аз минах по един път, вие — по друг. Вие пристигнахте през Рамбуйе, а аз — през Шартър. Второ, чуйте и отсъдете дали е влюбен във вас бедният Бюси — аз не се реших да се присъединя към вас, макар че без съмнение бих могъл да направя това. Аз прекрасно знаех, че Жарнак не е влюбен и че това прекрасно животно се отнася към завръщането си в Меридор без особен възторг. Вашият баща също нямаше особено основание да бърза — та нали вие бяхте при него. Но аз не исках да се срещна с вас в присъствието на баща ви и вашите хора, защото много повече се безпокоя за вашата чест, отколкото вие си мислите. Аз пътувах бавно и дъвчех дръжката на моя камшик, да, дръжката на камшика ми беше моята храна през тези дни.
— Бедното момче — каза Жана. — Погледни, колко е отслабнал!
— Най-после вие пристигнахте — продължи Бюси, — аз наех квартира в покрайнините на града и видях, скрит зад капаците на прозорците, как минахте покрай мене.
— О! Боже мой! Вие живеете в Анжер под своето име? — попита Диана.
— За кого ме вземате? — усмихна се дьо Бюси. — Разбира се, че не, аз съм пътуващ търговец. Погледнете този светлокафяв камизол, с него никой не може да ме познае, това е любимият цвят на майсторите на сукно и ювелирите. Освен това имам твърде загрижен и зает вид и спокойно мога да мина за аптекар, който търси билки. Накратко, още не са ме забелязали.
— Бюси, красавецът Бюси да се намира два дни в провинциално градче и да не са го забелязали? В двора никога не биха повярвали.
— Продължавайте, графе — изчерви се Диана. — Как стигнахте от Анжер дотук?
— Имам два чистокръвни бегача. Качих се на единия от тях и бавно излязох от града, като от време на време се спирах да погледна обявите и фирмите. Но щом се озовах далеч от чужд поглед, тутакси пришпорих коня в галоп и за двадесет минути той измина трите левги и половина между града и замъка. Като стигнах Меридорската гора, намерих стената на парка по посоката на светлината. Но стената е много дълга. Та нали паркът е голям. Вчера изследвах тази стена повече от четири часа, качвах се по нея ту тук, ту там с надеждата да ви видя. И накрая привечер, когато почти се бях отчаял, ви видях. Вие вървяхте към къщи, зад вас подскачаха двете големи кучета на барона, те се опитваха да хванат младата яребица, която госпожа дьо Сен-Люк държеше във високо вдигнатата си ръка. След това ви загубих от погледа си.
Аз скочих в парка, изтичах тук, където сме сега, видях, че тревата и мъхът тук са силно отъпкани и реших, че това навярно е вашето любимо място — тук бе толкова приятно в горещината. За да позная мястото, отчупих клонка, както правят ловците и въздишайки, което за мен винаги е ужасно мъчително…
— Поради липса на навик — прекъсна го с усмивка Жана.
— Напълно е възможно, госпожо. И така, въздишайки, което, повтарям, за мен винаги е ужасно мъчително, препуснах към града. Бях много уморен, освен това, когато се качвах по дърветата, бях скъсал моя светлокафяв камизол, но, въпреки дупките в него, въпреки болката в гърдите, аз бях щастлив — бях ви видял.
— Според мен това е един възхитителен разказ — каза Жана, — преодолели сте ужасни препятствия, това е прекрасно и героично, но аз се страхувам да се катеря по дърветата и ако бях на ваше място, щях да се опитам да запазя дрехата си и особено ръцете си. Погледнете в какво ужасно състояние са вашите — целите са изподраскани от клонките.
— Вярно. Но тогава нямаше да видя тази, която търсех.
— О, не е така. Аз бих я видяла, бих гледала до насита и Диана дьо Меридор, и даже госпожа дьо Сен- Люк.
— А какво бихте направили за това? — живо попита Бюси.
— Щях да отида право при подвижния мост при Меридор и бих влязла в замъка. Господин баронът щеше да ме прегърне здраво, госпожа дьо Монсоро щеше да ме настани на масата до себе си, господин дьо Сен- Люк щеше да ме обсипе с внимание, госпожа дьо Сен-Люк — да съставя заедно с мен анаграми. Наистина най-простите в света начини никога не идват наум на влюбените.
