Бюси тъкмо се канеше да пришпори коня, за да навакса изгубеното време, когато отзад изведнъж се чу тропот на конски копита.
На човек, който се крие, и особено, ако е влюбен, винаги във всичко му се привижда опасност.
Това сближава щастливите любовници с крадците.
Бюси размишляваше кое е по-добре — да пусне коня в галоп и да се откъсне напред или да свие встрани и да даде път на конниците. Те обаче препускаха така стремително, че само след миг го настигнаха.
Конниците бяха двама.
Бюси реши, че не е признак на страхливост да избегнеш среща с двама, когато сам струваш за четирима и се отдръпна на края на пътя. Той видя конник, който с всичка сила пришпорваше своя кон, докато спътникът му го подкарваше отзад с чести удари на камшика.
— Ето го вече и града — казваше последният със силен гасконски акцент, — още триста удара с камшика и стотина пришпорвания. Дръжте се, дръжте се!
— Конят е вече съвсем слаб, трепери, не иска да върви… — отговори първият конник. — Но аз бих пожертвал и сто коня, само и само да стигна най-после в моя град.
— Някой закъснял анжерец — каза си Бюси. — Как все пак хората оглупяват от страх! Гласът ми се стори познат. Но конят под този юнак се клати…
В този момент конниците се озоваха редом с Бюси.
— Ей, господине — извика той, — пазете се! Извадете крака от стремената, по-живо, конят ви ей сега ще падне.
И действително, конят тежко рухна встрани, конвулсивно потрепери с крака, разоравайки земята, и внезапно шумното дишане секна, очите му се замъглиха, на устните му излезе пяна и той предаде богу дух.
— Господине — обърна се към Бюси падналият от седлото конник, — триста пистола за вашия кон.
— Господи боже мой! — възкликна Бюси, приближавайки се до него.
— Чувате ли, господине? Аз бързам…
— Вземете го даром, принце мой — треперейки от невъобразимо вълнение, каза Бюси, който позна херцог д’Анжу.
В този миг се чу щракване — спътникът на принца запъна пистолета…
— Стойте! — извика херцог д’Анжу на своя безжалостен защитник. — Стойте, господин д’Обиньо, проклет да съм, ако това не е Бюси.
— Да, мой принце, аз съм. За какъв дявол гоните конете в такъв час и по този път?
— Аа! Това е господин дьо Бюси — каза д’Обиньо, — в такъв случай, монсеньор, аз не ви трябвам повече… Разрешете ми да се върна при онзи, който ме изпрати, както се казва в Светото писание.
— Но първо приемете моята най-искрена благодарност и уверения за вечна дружба — каза принцът.
— Приемам и едното, и другото, монсеньор, и някога ще ви напомня вашите думи.
— Господин д’Обиньо!… Монсеньорът!… Не, не вярвам на очите си! — чудеше се Бюси.
— Нима ти нищо не знаеш? — попита принцът с неудоволствие и недоверие, които не убягнаха на Бюси. — Нима ти не си тук, за да ме посрещнеш?
„Дяволска работа! — каза си Бюси, като помисли каква храна на подозрителния ум на Франсоа можеше да даде неговото тайно пребиваване в Анжу. — Трябва да внимавам какво говоря.“
— Аз не само ви очаквах, монсеньор, аз направих повече — отговори той, — а сега, ако искате да попаднете в града, преди да заключат вратите, на коня, монсеньор.
Той докара коня си при принца, който изваждаше книжата, скрити между седлото и чула на падналия кон.
— И така, прощавайте, монсеньор — каза д’Обиньо, тръгвайки обратно. — Господин дьо Бюси, винаги на вашите услуги.
И препусна.
Бюси скочи леко на коня зад своя господар и подкара Роланд към града, питайки се, не е ли този облечен в черно принц злият дух, пратен му от ада от завист към неговото щастие.
Те влязоха в Анжер, когато тръбачите свиреха първия сигнал, съобщаващ за затварянето на вратите.
— Сега накъде, монсеньор?
— В замъка! Нека вдигнат моя флаг, нека дойдат да ми отдадат почести, нека съберат благородниците от моята провинция.
— Няма нищо по-лесно — каза Бюси, който реши да се престори на покорен, за да спечели време. При това той беше силно поразен от случилото се, за да може сам да взима решения.
— Ей, господа тръбачи! — подвикна той на херолдите, които се връщаха в кордегардията69.
Те се огледаха, но като видяха двама прашни и потни мъже само с един кон, не ми обърнаха особено внимание.
— Проклятие! — каза Бюси, подкарвайки коня право към тях. — От кога стопанина не го познават в собствения му дом?… Извикайте тук дежурния старшина!
Този надменен тон предизвика уважение у херолдите. Един от тях се приближи.
— Господи Исусе! — изплашено възкликна той, вглеждайки се в херцога. — Не е ли това нашият сеньор и господар?
Херцогът беше много признателен на своя уродлив нос, който, както се казваше в епиграмата на Шико, беше разделен на две.
— Така е — монсеньор херцогът! — Хералдът хвана за ръката своя другар, който беше подскочил от изненада.
— Сега знаете не по-зле от мен — каза Бюси, — поемете повече въздух и надуйте вашите тръби до пръсване. След четвърт час целият град да знае, че монсеньорът си е дошъл. Ние, монсеньор, бавно ще тръгнем към замъка. Докато стигнем дотам, всичко ще бъде вече готово за вашето посрещане.
И действително, при първия възглас на херолдите хората започнаха да се събират на групи, при втория — децата и сплетниците се затичаха из града с виковете:
— Монсеньорът е в града!… Слава на монсеньора!
Губернаторът, ешевените, знатните благородници забързаха към двореца, придружавани от тълпата, която ставаше все по-голяма.
Както беше предвидил Бюси, градските власти пристигнаха в двореца преди принца, за да му окажат достоен прием.
Когато херцог д’Анжу излезе на крайбрежната улица, вече беше почти невъзможно да премине през тълпите от хора, но Бюси намери един от херолдите и той, раздавайки наляво и надясно удари с тръбата си, проправи път на принца до стъпалата на кметството.
Бюси завършваше шествието.
— Господа и верни мои васали — произнесе принцът, — дойдох да търся закрила в моя добър град Анжер. В Париж животът ми беше силно застрашен. Дори бях лишен от свобода. Но благодарение на верни приятели аз успях да избягам.
Бюси хапеше устни, ироничният смисъл на погледа, който му отправи Франсоа, му беше ясен.
— От момента, в който вече съм във вашия град, аз не се страхувам за своя живот.
Смаяните градски първенци крещяха:
— Да живее нашият сеньор!
Народът, който се надяваше на свързаните с всяко пребиваване на принца непредвидени доходи, гръмко закрещя:
— Слава!
— Да вечеряме — каза принцът, — не съм ял от сутринта.
В миг херцогът бе наобиколен от своите слуги, които владетелят на провинция Анжу държеше в двореца си в Анжер. От всички тези слуги само най-главните познаваха принца по лице.
После дойде редът на градските господа и дами.
