— И вие можете, монсеньор, да упреквате човека, в чиято глава идват такива чудесии идеи! Какво ви казах? Вие сте неблагодарен.
— Съгласен съм. Сега чуй, ако ти наистина си излязъл от къщи за това, прощавам ти.
— Наистина ла?
— Да, честна дума, но аз все още не съм свършил със своите претенции към тебе.
— Слушам ви.
— Да поговорим малко за мене.
— Нека бъде така.
— Какво си направил ти, за да ми помогнеш в бедата?
— Вие прекрасно знаете, какво съм направил — каза Бюси.
— Не, не зная.
— Ето какво, аз дойдох в Анжу.
— С други думи, да спасиш себе си.
— Да защото, спасявайки себе си, спасявах вас.
— Но нима ти не можеше да потърсиш убежище някъде в околностите на Париж, вместо да се спасяваш с бягство в толкова отдалечен край? Мисля, че ако беше останал на Монмартър, бих имал повече полза от тебе.
— Ето тук ние с вас се разминаваме, монсеньор, аз предпочетох да дойда в Анжу.
— Съгласете се, че този ваш каприз е твърде посредствен довод.
— Съвсем не, понеже той бе продиктуван от желанието да завербувам за вас привърженици.
— Аа! Това е вече друга работа. Е, да видим какво сте постигнали.
— Ще ви разкажа, монсеньор, но утре, сега вече трябва да ви оставя.
— Да ме оставите, защо?
— За да се видя и да поговоря с един много нужен човек.
— О! Щом е така, не възразявам. Вървете, Бюси, но бъдете внимателен.
— Внимателен, защо? Нима не сме най-силните тук?
— Все едно, не рискувай. Много ли успя да направиш?
— Та аз съм тук само от два дни, какво искате…
— Поне криеш ли се?
— Разбира се! Кълна се в Христос! Погледнете в какъв костюм разговарям с вас, нима нося обикновено дрехи с цвят на канела? И в тези чудовищни панталони се напъхах само заради вас.
— А къде живееш?
— О! Ето кога ще оцените моята преданост. Аз живея… живея до крепостната стена, в жалка колиба с врата към реката. Но вие, принце мой, вие как се измъкнахте от Лувъра? Защо ви срещнах по пътя на капнал от умора кон и в компанията на господин д’Обиньо?
— Защото имам приятели — каза принцът.
— Имате приятели? — възкликна Бюси. — Какво говорите?
— Да, приятели, които ти не познаваш.
— Аха! И кои са тези приятели?
— Кралят на Навара и господин д’Обиньо, ти го видя.
— Кралят на Навара… А! Вярно. Нали заедно участвахте в заговора.
— Аз никога не съм участвал в заговори, господин дьо Бюси.
— Не сте участвали! Попитайте Ла Мол и Коконас.
— Ла Мол — мрачно каза принцът — не беше наказан за престъплението, което беше извършил.
— Добре! Да оставим Ла Мол и да се върнем на вас, още повече че с вас, монсеньор, трудно ще стигнем до съгласие по този въпрос. Как, дявол да го вземе, се измъкнахте от Лувъра?
— През прозореца.
— А! Наистина. А през кой?
— През прозореца на моята стая.
— Значи сте знаели за въжената стълба?
— Каква въжена стълба?
— Онази в шкафа.
— Излиза, че и ти си знаел за нея? — пребледня принцът.
— Проклятие! Ваше височество знае, че съм имал щастието понякога да влизам в тази стая.
— По време на сестра ми Марго, нали? И ти ли си влизал през прозореца?
— Дявол го взел! Вие сте минали през него? Учудва ме само едно — как сте намерили стълбата.
— Аз не съм я търсил.
— Но кой тогава?
— Никой. Казаха ми за нея.
— Кой ви каза?
— Кралят на Навара.
— Ах, кралят на Навара знае за стълбата! Никога не бих повярвал! Но както и да е, вие сте тук, монсеньор, жив и невредим. Ние с вас ще запалим Анжер, заедно с него ще пламнат и Ангомоа и Беарн. Това ще бъде едно прелестно пожарче.
— Но ти говореше за среща? — каза херцогът.
— А! По дяволите! Наистина щях да забравя при този интересен разговор. Прощавайте, монсеньор.
— Ще вземеш ли коня си?
— Проклятие! Ако той е нужен на монсеньора, ваше височество може да го остави при себе си, аз имам още един.
— В такъв случай приемам, после ще се разплатим.
— Добре, монсеньор, и не дай боже да остане да ми дължите нещо.
— Защо?
— Защото не обичам онзи, комуто възлагате да ви урежда сметките.
— Бюси!
— Вие сте прав, монсеньор, разбрахме се, че няма да се връщаме повече на това.
Принцът, който чувстваше, че има нужда от младия човек, му протегна ръка.
Бюси му подаде своята, но при това поклати глава. Те се разделиха.
Глава 17
Дипломацията на господин дьо Сен-Люк
В непрогледната нощ Бюси се върна вкъщи, надявайки се да завари Сен-Люк, но намери само писмо, с което приятелят му съобщаваше, че ще дойде на следващия ден.
И наистина, съпроводен от слугата си, Сен-Люк излезе от Меридор към шест часа сутринта.
Той стигна до крепостната стена точно при отварянето на вратите и без да обърне внимание на необикновеното вълнение, обхванало събуждащите се жители на града, стигна до колибата на Бюси.
Приятелите се прегърнаха сърдечно.
— Благоволете да влезете в бедната ми колиба, Сен-Люк. Настанил съм се като на поход.
— Да — отбеляза Сен-Люк, — по обичая на победителите: право на бойното поле, както се казва.
— Какво искате да кажете с това, приятелю?
— Че жена ми няма тайни от мен. както и аз — от нея, скъпи ми Бюси, и че тя ми разказа всичко. Ние с нея владеем съвместно не само имуществото си. Приемете поздравленията ми, мой учителю по всичко, и щом сте ме извикали, позволете да ви дам един съвет.
— Дайте.
— По-бързо се избавете от този гнусен Монсоро. Никой в двора не знае в какви отношения сте с жена му. Сега е най-подходящият момент. Не трябва да го изпускате. Когато по-късно се ожените за вдовицата, никой няма да подозира, че сте я направили вдовица, за да се ожените за нея.
— Има само една пречка за осъществяването на този прелестен замисъл, който и на мен ми дойде първо наум.
— Виждате ли? Но каква е тази пречка?
