Миньоните бяха напълно прави, че херцог д’Анжу никога не би се опитал да избяга със сила, а и никога не би се решил на трудно и опасно тайно бягство.
Въпреки че достойният принц не беше лишен от изобретателност, и, трябва да отбележим, въображението му трескаво работеше, той нервно се разхождаше напред-назад между кревата си и вратата на знаменития будоар, в който Маргьорит беше приютила Ла Мол през Вартоломеевата нощ.
От време на време принцът притискаше бледото си лице към прозореца, който гледаше към рововете на Лувъра.
Зад рововете се простираше широка около петнадесет фута ивица от пясъчния бряг, а зад брега се виждаше в полумрака огледално гладката вода на Сена.
На другия бряг се издигаше сред настъпващата тъмнина неподвижен гигант — Нелската кула.
Херцог д’Анжу наблюдаваше залеза на слънцето във всичките му фази. С онзи жив интерес, който проявяват към подобни зрелища затворниците, той следеше как помръква светлината и как настъпва тъмнината.
Той съзерцаваше възхитителната картина на стария Париж с неговите покриви, позлатени от последните слънчеви лъчи и само час по-късно вече посребрени от първото сияние на луната. Но като видя огромните буреносни облаци, които се носеха по небето и се събираха над Лувъра, той започна да изпада в състояние на непреодолим ужас.
Освен всичко друго херцог д’Анжу изпитваше панически страх от гръмотевици.
Той би дал много миньоните да стояха на пост в спалнята му, та дори да продължаваха да го оскърбяват.
Но да ги повика не можеше — това би им дало твърде много основание за насмешки.
Той се опита да потърси убежище в леглото, но не можа да затвори очи. Опита се да чете, но буквите като черни дяволчета танцуваха пред очите му. Опита се да пие — виното му се стори горчиво. Прекара пръсти по струните на лютнята на Орили, която висеше на стената, но техните звуци му действаха на нервите и предизвикваха желание за плач.
Тогава той започна да богохулства като езичник и да руши всичко, което му попадаше пред очите.
Това беше фамилна черта и в Лувъра бяха свикнали с нея.
Миньоните отвориха вратата, за да разберат причината за този неистов шум, но като видяха, че това е работа на принца, отново я затвориха и с това удвоиха гнева на затворника.
Принцът току-що беше разбил на трески стола, когато откъм прозореца се чу онзи звънтящ звук, който не може да бъде сбъркан с нищо друго — звук на счупено стъкло, и в същия момент Франсоа почувства остра болка в бедрото.
Първата му мисъл беше, че е ранен с изстрел от аркебуза и че в него е стрелял изпратен от краля човек.
— А, изменник! Страхливец! — изкрещя затворникът. — Ти си заповядал да ме убият, както обеща. О, аз съм убит!
И той падна на килима.
Падайки обаче, той усети под ръката си някакъв твърд предмет, по-неравен и много по-голям от куршум.
— О! Камък — каза той, — значи са стреляли с фалконет. Но защо не чух изстрела?
Произнасяйки тези думи, Франсоа размърда крака си, който, очевидно въпреки силната болка, не беше засегнат.
Той вдигна камъка и огледа прозореца.
Камъкът беше хвърлен с такава сила, че по-скоро беше пробил, отколкото счупил стъклото.
Той беше завит в нещо като хартия.
Сега мислите на херцога се отклониха в друга посока.
Може би камъкът не е хвърлен от враг, а напротив — от приятел?
По челото му изби пот — надеждата като страха може да предизвика страдание.
Херцогът се приближи до светлината.
Камъкът наистина беше завит в хартия и превързан с копринен конец.
Хартията беше намалила силата на удара. Без нея камъкът би могъл да причини на принца много по- силна болка.
Херцогът вече беше дошъл на себе си и за секунда разряза конеца, разви хартията и я погледна.
— Писмо! — прошепна той, като се огледа предпазливо.
И прочете:
„Омръзна ли ви да седите в стаята? Искате ли чист въздух и свобода? Влезте в будоара, където кралицата на Навара криеше вашия беден приятел, господин дьо Ла Мол, отворете шкафа, преместете най-долната полица и ще откриете скривалище. В него има копринена стълба. Завържете я за перилата на балкона. На дъното на рова ще я поемат две силни ръце и ще я държат. Един бърз като мисълта кон ще ви отнесе в безопасно място.
— Приятел! — извика принцът. — Приятел! О! Аз и не знаех, че имам приятел. Кой ли е този приятел, който се грижи за мен?
За секунда принцът се замисли, но като не можа да се сети за никого, изтича до прозореца и погледна надолу. Но там не се виждаше нищо.
— Дали не е капан? — промърмори принцът, чийто страх винаги се събуждаше преди другите чувства. — Но първо да разбера наистина ли има скривалище в шкафа и има ли в него стълба.
Предпазливо, без да взима свещта, за да не променя осветлението на стаята, херцогът се запъти към будоара, където в миналото толкова пъти беше отварял вратата с трептящо сърце, за да види кралицата на Навара, чиято блестяща красота Франсоа ценеше може би повече, отколкото е редно за брат.
Трябва да признаем, че и сега сърцето на херцога не биеше по-слабо.
Опипом той отвори шкафа, провери всички полици и като стигна до най-долната, натисна задния й край, след това — предния, след това — един от страничните, и усети, че полицата се завъртя.
Тутакси той мушна ръка в цепнатината и с края на пръстите си усети копринената стълба.
Като крадец, който спасява плячката си, херцогът се затича към спалнята, стиснал здраво своето съкровище.
Удари десет часът и херцогът си спомни за ежечасните посещения на миньоните. Той побърза да скрие стълбата под възглавницата на креслото си и седна в него.
Стълбата беше изработена толкова изкусно, че спокойно се събра в малкото пространство, където я пъхна херцогът.
Не минаха и пет минути и Можирон се появи по халат, с извадена шпага в лявата ръка и свещник в дясната.
Влизайки при херцога, той продължаваше да разговаря със своите приятели.
— Мечката е бясна — каза му нечий глас, — само преди минута громеше всичко наоколо. Внимавай да не те изяде, Можирон.
— Безсрамник! — прошепна херцогът.
— Ваше височество май ме удостои с честта да заговори с мен — дръзко каза Можирон.
Готов да избухне, херцогът се сдържа от страх, че разправията ще доведе до загуба на време и може би ще му попречи да избяга.
Той потисна гнева си и обърна креслото си така, че да бъде с гръб към младия човек.
По установения ред Можирон се приближи първо до леглото — да погледне чаршафите, после до прозореца — да провери завесите; той видя и счупеното стъкло, но помисли, че херцогът в припадък на гняв го е счупил.
— Ей, Можирон — викна Шомберг, — защо мълчиш? Да не са те изяли вече? Обади се да знаем каква е работата и да отмъстим за теб.
