разделиха, и Бюси, който изпитваше двойно удовлетворение от това, че е отново при Диана и Реми, за секунда потъна в сън.
Наистина, за да може да спи спокойно, херцогът беше помолил да спрат топовната и мускетната стрелба. Що се отнася до камбаните, то те сами бяха замлъкнали, тъй като на звънарите им бяха излезли мехури по ръцете.
Бюси стана още в зори и побърза към замъка, като поръча да предадат на Реми да дойде там.
Графът искаше да бъде край леглото на негово височество в момента, когато той отвори очи, и да прочете, ако успее, неговите мисли по израза на лицето му, обикновено твърде красноречив при събуждане.
Херцогът се събуди, но изглежда, че и той като брат си Анри, си слагаше през нощта маска.
Напразно Бюси беше станал толкова рано.
Младият човек беше подготвил цял списък със задачи, една от друга по-важни.
Първо, разходка извън стените на града с цел изучаване на градските укрепления.
След това преглед на гражданите и тяхното въоръжение.
Посещение на арсенала и поръчване на различни боеприпаси.
Старателно изучаване на изплащаните от провинцията данъци, за да ощастливи добрите и верни васали на принца с допълнителен налог, предназначен за вътрешната украса на сандъците му.
И накрая — кореспонденцията.
Но Бюси предварително знаеше, че не трябва да разчита особено на последния пункт — херцог д’Анжу пишеше рядко, той се придържаше към правилото „от написаното на хартия не можеш да се отречеш“.
И така, въоръжен до зъби срещу лошите мисли, които биха могли да хрумнат на херцога, Бюси видя, че той отвори очи, но, както вече казахме, не можа да прочете нищо в тях.
— Аа! — каза херцогът. — Вече си тук!
— Не съм спал цяла нощ, мислех за вашите работи. С какво да се заемем сутринта? Почакайте, а да не отидем ли на лов?
„Прекрасно! — каза си Бюси. — Ето нещо, за което бях забравил.“
— Как! — възмути се принцът. — Ти заявяваш, че цяла нощ си мислил за моите работи и след тази безсъница и непрекъснати размишления ми предлагаш да отидем на лов? Хубава работа!
— Прав сте — съгласи се Бюси. — А и кучета нямаме.
— И главният ловчия не е тук — подхвана принцът.
— Честно казано, без него ловът ще бъде само по-приятен за мен.
— Не, не съм съгласен с теб, той ми липсва.
Херцогът произнесе това със странно изражение на лицето, което не убегна на Бюси.
— Този достоен човек — каза той, — този ваш приятел май също не е взел участие във вашето спасяване.
Херцогът се усмихна.
„Така — каза си Бюси, — познавам тази усмивка, тя не е добра. Пази се, граф Монсоро.“
— Значи, ти си му сърдит? — попита принцът.
— На Монсоро?
— Да.
— А за какво да му се сърдя?
— За това, че той е мой приятел.
— Напротив, аз само го съжалявам за това.
— Какво искаш да кажеш?
— Че колкото по-високо му позволите да се издигне, толкова от по-голяма височина ще падне.
— Ти обаче си в добро настроение, както виждам.
— Аз?
— Да. Ти говориш така само когато си в добро настроение. Както и да е — продължаваше херцогът, — аз държа на своето, Монсоро може да ни бъде много полезен тук.
— Защо?
— Защото той има тук владения.
— Той?
— Той или жена му.
Бюси прехапа устни — херцогът насочваше разговора към темата, която той вчера с такава мъка отклони.
— Така ли мислите?
— Разбира се. Нима не знаеш, че Меридор е на три левги от Анжер? Нали ти доведе при мен стария барон.
Бюси разбра колко важно е да не се издаде.
— Проклятие! — възкликна той. — Доведох го при вас, защото той се беше вкопчил в мен, и, за да не оставя в ръцете му половината от моя плащ като свети Мартин, аз бях принуден да го доведа при вас… При това моята протекция не му помогна особено.
— Чуй — каза баронът, — имам идея.
— По дяволите! — възкликна Бюси, който винаги се страхуваше от идеите на принца.
— Да… Монсоро спечели от теб първия рунд, но аз искам да ти помогна ти да спечелиш втория.
— Какво имате предвид, принце?
— Всичко е много просто. Ти нали ме познаваш, Бюси?
— Имам това нещастие, принце мой.
— Мислиш ли, че съм човек, който ще позволи да го обиждат, без да отмъсти за това?
— Зависи.
Херцогът изкриви устни в още по-зла усмивка от първия път, започна да ги хапе и да кима с глава.
— Изяснете се, монсеньор — каза Бюси.
— Ето какво, главният ловчия ми открадна девойката, която обичах толкова, че бях готов да се оженя за нея. На свой ред аз искам да открадна от него жена му, за да я направя моя възлюблена.
Бюси направи опит да се усмихне, но въпреки горещото си желание, можа само да изобрази на лицето си някаква гримаса.
— Да откраднете жената на господин дьо Монсоро! — промърмори той.
— Но това ми се струва много лесно — каза херцогът. — Жена му се е върнала в имението си, както ти казваш, тя ненавижда мъжа си, значи без излишно самомнение мога да разчитам, че тя ще ме предпочете пред Монсоро, особено ако й обещая… това, което ще й обещая.
— А какво ще й обещаете, монсеньор?
— Да я освободя от мъжа й.
„Ба! — едва не възкликна Бюси. — Защо не го направихте веднага?“
Но успя да запази присъствие на духа и се сдържа.
— И вие ще извършите тази прекрасна постъпка? — попита той.
— Ще видиш. А дотогава аз все пак ще направя визита в Меридор.
— Вие ще се осмелите?
— А защо не?
— Вие ще застанете пред очите на стария барон, когото изоставихте, след като ми обещахте…
— Аз имам за това прекрасно оправдание.
— Къде, по дяволите, ще намерите такова оправдание?
— Ще намеря, не се съмнявайте. Ще му кажа: „Не съм разтрогнал този брак, защото Монсоро, който знаеше, че вие сте един от най-почитаемите деятели на Лигата, а аз — неин глава, заплаши, че ще ни издаде на краля.“
— Аха!… Измислихте ли го — за Монсоро, ваше височество?
— Трябва да призная, не съвсем — отговори херцогът.
— Тогава ви разбирам — каза Бюси.
— Разбираш? — попита херцогът, заблуден от отговора на младия човек.
— Да.
