бесен галоп влетя през вратата на град Анжер.
— Я гледай! Тук се бият! — каза Рибейрак. — Това вече е късмет! Здравей, Антраге, здравей, Ливаро!
— В атака! — отговори Антраге.
Опълченците облещиха очи, поразени неприятно от това ново подкрепление, пристигнало при двамата приятели, които бяха готови от обсадени да се превърнат в обсаждащи.
— Та те са цял полк — каза капитанът на опълчението на своите хора. — Господа, нашият боен ред ми се струва неудачен, затова предлагам да се изтеглим наляво.
Буржоата с ловкост, характерна за тях при изпълнение на военни маневри, се подчиниха.
Предложението на капитана събуди у тях природното чувство за предпазливост, но и видът на тримата конници, строили се пред тях, накара и най-безстрашните да трепнат.
— Това е техният авангард — завикаха гражданите, които само търсеха предлог, за да побягнат. — Тревога! Тревога!
— На помощ! — викаха други. — На помощ!
— Неприятел, неприятел! — крещяха повечето от тях.
— Ние сме семейна хора. Ние имаме задължения пред нашите жени и деца. Спасявайте се кой както може — извика капитанът.
В резултат на тези разнообразни, но с една-едничка цел издавани вопли, по улиците настана страшна блъсканица, удари на тояги се посипаха като град върху любопитните, чийто плътен пръстен не даваше възможност на страхливците да побягнат.
Именно в този момент звуците от тази суматоха стигнаха до площада пред крепостта, където, вече казахме, принцът опитваше даровете на своите привърженици — черен хляб, пушена риба и сушена треска.
Бюси и принцът се заинтересуваха какво става. Отговориха им, че целият този шум са вдигнали трима души, или по-точно, трима дяволи от плът и кръв, които са пристигнали от Париж.
— Трима души? — каза принцът. — О! Иди да разбереш какви са, Бюси.
— Трима души? — повтори Бюси. — Да отидем заедно, монсеньор.
И те тръгнаха — Бюси отпред, а принцът предвидливо яздеше зад него, придружен от двадесет конници.
Стигнаха на мястото точно в момента, когато опълченците бяха започнали в ущърб на гърбовете и черепите на зяпачите да изпълняват онази маневра, за която вече говорихме.
Бюси се повдигна на стремената и със своите зорки орлови очи видя в тълпата биещия се Ливаро, когото позна по неговата дълга и слаба фигура.
— Да пукна! — извика той на принца с гръмовен глас. — Тук, монсеньор! Обсаждат ни нашите парижки приятели.
— Е, не — отговори Ливаро с глас, който заглуши шума на битката, — напротив, анжуйските приятели ни режат на парчета.
— Долу оръжието! — викна херцогът. — Долу оръжието, глупаци! Това са приятели!
— Приятели! — възкликнаха гражданите, набити, окъсани, останали без сили. — Приятели! Тогава трябваше да им дадете паролата. Цял час вече се отнасяме с тях като с неверници, а те с нас — като с турци.
След това отстъплението благополучно беше доведено докрай.
Ливаро, Антраге и Рибейрак като победители застанаха на освободеното от гражданите пространство и побързаха да целунат ръката на принца, а след това всеки от тях се хвърли в обятията на Бюси.
— По всичко излиза — философски заключи капитанът, — че това са анжуйски пилета, а ние ги взехме за ято ястреби.
— Монсеньор — прошепна Бюси на ухото на принца, — пребройте, моля ви, вашите опълченци.
— Защо?
— Пребройте ги, пребройте, приблизително, вкупом. Аз не ви моля да ги броите един по един.
— Около сто и петдесет са, не по-малко.
— Да, не по-малко.
— Е, и какво?
— А това, че Вашите войници не са от най-смелите, щом трима души са ги победили.
— Вярно — каза херцогът. — И какво?
— Какво! Опитайте се да излезете от града с такива юнаци!
— Така е — съгласи се принцът. — Но аз ще изляза от града с онези трима, които са ги набили.
— Ах, дявол! — тихичко измърмори Бюси. — За това не помислих! Да живеят страхливците, те умеят да мислят логично.
Глава 20
Роланд
Идването на подкреплението даде възможност на херцог д’Анжу да се заеме с безкрайни рекогносцировки на околностите на града.
Той пътуваше придружен от своите толкова навреме пристигнали приятели и анжерските буржоа извънредно много се гордееха с този военен отряд, макар че сравнението на добре екипираните и отлично въоръжени благородници с градските опълченци съвсем не беше в полза на опълченците.
Първо бяха проучени крепостните укрепления, след това — близките градини, после равнината до тях, и накрая, разхвърляните по тази равнина замъци, при това херцогът презрително гледаше горите, когато минаваше край тях или през тях, същите онези гори, които преди предизвикваха в него такъв страх или по- точно, с които Бюси му внушаваше страх.
В Анжер се стичаха с парите си благородници от цялата провинция. При двора на херцог д’Анжу те намираха онази свобода, която липсваше на двора на Анри III. Затова, както и трябваше да се очаква, те се предаваха на веселия живот в града, който, като всяка столица, беше настроен да изпразва кесиите на своите гости.
Не минаха и три дни и Антраге, Рибейрак и Ливаро завързаха познанства с най-пламенните поклонници па парижките моди и обичаи сред анжуйските благородници.
Естествено тези достойни господа бяха женени и техните съпруги бяха млади и хубави.
Херцог д’Анжу правеше своите бляскави конни разходки из града не за лично удоволствие, както биха могли да си помислят онези, които познаваха неговия егоизъм. Съвсем не.
Тези разходки се превърнаха в развлечение за парижките благородници, пристигнали при него, за анжуйските знатни господа и особено за анжуйските знатни дами.
Преди всичко тези разходки трябваше да радват бога, та нали делото на Лигата беше божие дело.
Освен това те несъмнено щяха да предизвикат у краля негодувание.
И накрая, те правеха дамите щастливи.
По този начин беше представена великата троица на епохата — бог, кралят и дамите.
Ликуването достигна пределите си в деня, когато по височайше разпореждане в града пристигнаха два ездитни коня, тридесет впрегатни и четиридесет мулета, които, заедно с екипажите, каруците и фургоните представляваха транспорта и обоза на херцог д’Анжу.
Всичко изброено се появи като с магическа пръчка от Тур за скромната сума от петдесет екю, отделена от херцог д’Анжу за тази цел.
Ще отбележим, че конете бяха оседлани, но на седларите не беше платено, ще отбележим, че сандъците бяха заключени с великолепни ключалки, но в тях нямаше нищо.
Ще отбележим, че това последно обстоятелство свидетелстваше в полза на принца, защото той можеше да ги напълни, ако беше наложил допълнителни данъци.
Но не беше в природата на принца да действа открито — той предпочиташе да взима с хитрост.
Както и да е, влизането на тази процесия в града направи силно впечатление на анжерци.
Конете бяха заведени в конюшните, каруците и екипажите настанени под навесите.
С пренасянето на сандъците се заеха най-приближените слуги на принца.
Най-после вратите на двореца се затвориха под носа на възбудената тълпа, която, благодарение на
